Нотариусът ме изслуша внимателно и после ме попита:

- А вашите роднини известени ли са за това, съгласни ли са, да нямате после главоболия по вашето завещание, а? Само питам.

- Господине – викам му, – никой от близките ми не ще да чуе за моите богатства. Когато говорихме по тези въпроси, те направо ми рекоха: Не ги щем! Носи си ги на рамо!

Той се настани удобно и ми предложи пура и чаша качествено уиски. Отказах пурата, той запали своята, а после ме запита:

- Здрав си, прав си, нали!

Погледнах го:

- Господине, кой луд днеска би седнал да прави завещание в името на обществото, а?

- Хе-хе – развесели се той, – скоро не е имало такъв случай. Давай да нахвърлим черновата на вашето завещание, после ще го подредим и накрая само ще подпишеш.

- Няма нужда от чернова – викам му – нещата, които искам да завещая на обществото и родината, не са много, знам наизуст какво точно ще направя.

Нотариусът кимна на секретарката си:

-  Записвай, моля те, всичко, което господинът каже. Давай!

Поех си дъх:

- Днес, в пълно съзнание, разклатено здраве и разбрицана психика, аз завещавам на държавата всичко, което съм съхранил, запазил и натрупал в годините на моя съзнателен живот.

Погледнах секретарката и рекох:

- Пишете внимателно. Давам мечтите си. Нека държавата да работи с тях както иска. На мен не ми остана енергия да ги поддържам. Каквото и да направя – планове, идеи, мечти, всичко наоколо ме приземяваше и не ми даваше да мръдна от ежедневните грижи. Хич не ми трябват мечти, дарявам ги.

Изчаках я да напише всичко и продължих:

- Надеждата за по-добрите дни също я дарявам. Както и да живее човек, каквото и да направи, става ясно едно – има само славно минало, клисаво ежедневие и никакво бъдеще. Отказвам се доброволно от надеждите си.

- На трето място – рекох, – дарявам моя оптимизъм. Да прави с него каквото и както реши. На мен не ми свърши никаква работа, доста е изхабен, но пък е здрав и не пропуска. Давам го.

Нотариусът се покашля:

- Как точно даваш такива неща, доста е необичайно!

- Необичайно е да ги имам – рекох му. – За какво са ми? Стоят си така и аз само го поддържам в изправност, а употреба никаква. Никой не иска от мен оптимизъм. Настояват да съм повече стоик и циник, но не и оптимист.

- Хората – рече нотариусът – обикновено даряват държавата с ценности и неща, които имат стойност. Защо си мислиш, че това струва нещо?

- Когато ги кътах и гледах с десетилетия – викам му, –  всички ми повтаряха, че по-ценно от тях няма. Но ако се огледаш днес, трудно ще намериш нещата, които аз изброявам в завета си – изчезнаха, изтриха ги. Никой не ги ще, защото се обезцениха. Аз съм ги опазил до днес непокътнати, здрави и лъснати. Ама имало инфлация на стойностите, вече ценностите били други – това не ме засяга. Девалвацията е дело на държавата, а не на мен.

- Разбирам – рече нотариусът, ама нищо не разбираше. – Друго?

- Завещавам още и патриотизма си.

- Хубава работа! Какво ще го прави държавата, а!

- Ако реши, може да го тури в някой музей, да го показва, хората да гледат и да помнят, че и такива неща е имало някога. Аз разбрах, че от патриотизъм вече няма смисъл. Каквото и да направиш, все ти казват: Стига бе, не се прави на патриот! Доброволно се отказвам. Записахте ли го това?

- Записваме, давай!

- Дарявам на държавата си и цялото родолюбие.

Той ме изгледа:

- Него какво да го прави?

- На рамо да си го носи! – рекох му.