Четирима столични общински съветници в момента не представляват политическата сила, чрез която са избрани. Напуснаха я, но не и постовете; заемат ги "независимо". Ще кажете, малко са, незначителен процент от общо 61... Обаче малко ли са наистина, след като дори не е преполовен мандата на органа?
А знаете ли колко процента са те в хасковската община Стамболово? При това не независими, а директно приставайки на друга партия?
100 процента!
В Добрич също имаше преориентация - две трети от съветниците на една формация се трансферираха в друга.
Същото или подобно направиха десетки общински кметове, селски, столични районни. И още много други знайни и незнайни съветници (в Бургас, Ловеч, Пазарджик ... - неизброими). Единствено в парламента процесът е незначителен, но пък няма и 10 месеца от съставянето му - депутатското номадство обикновено расте към края на мандата.
Разбира се, всичко това се дължи на бягствата от Ахмед Доган към Делян Пеевски, както и на независими уж фигури в същата посока. Също на роенето в изживяващата криза ПП, по-рано и на драми във "Възраждане". Независимо от конкретните причини, следва да се отчете, че от месеци тече интензивен "трансферен прозорец". Който следи българският футбол знае, че там той е доста по-беден.
При футбола нещата са по-честни -
публиката е наясно, че винаги един играч може да бъде трансфериран; в политиката играчите се кълнат, че никога няма да бъдат предатели.
Така българската политическа реалност отвори тема, която е малко притъпена от другите актуални събития, но важна. Тя е: демократично, справедливо и морално оправдано ли е спрямо избирателите избраници да изоставят политическата си сила насред мандата, след като именно през нея те са били овластени? Темата е сложна, нееднозначна, но именно практиката я предизвиква.
Ако политическите играчи не си изоставяха тъй често отборите,
нямаше да има повод за нея.
По принцип законодателството се опира на философско-политическата теория, че един избраник е отговорен само пред съвестта си. Счита се, че в морален план съвестта му е връзката с избирателя, друго не опосредства. По тази причина никаква норма не санкционира номадството. На полето на теорията то дори е препоръчително, ако, например, избраник вижда как настоящата му политическа сила краде - мъчел се е да промени този факт, не е успял, отива в друга. Разбира се, избраникът може и да не сменя партията, а просто да се откаже от мандата - но така излиза, че партията (злото) побеждава; възниква въпросът не подвежда ли той гласувалите за него хора. Затова се приема, че избраникът има право да решава сам. Всичко това е обвързано и със свободата на личността - не може да бъде ограничавана времево, по партии и т.н.
От друга страна обаче, практиката показва, никой не сменя партията поради омерзяване от кражби. В общия случай е обратното - сменя се с цел повече кражби. Да се разчита на личната съвест е пределна наивност. Още по-важното е, че малко или много
хората гласуват именно за партии,
партията е винаги решаващият фактор. Това е пределно ясно при листите (дори с преференции в тях). Но е ясно е и при дефинитивно мажоритарния вот - например без ГЕРБ и ПП-ДБ никога Йорданка Фандъкова и Васил Терзиев нямаше да станат кмет на София. Обратно, всеки може да стане кмет, ако се понесе на раменете на политическа сила в период на нейна доминация ("И магаре да издигнем, ще го изберат", каза навремето Александър Йорданов за СДС). Така в крайна сметка излиза, че - обратно на теорията, смяната на политическата сила насред мандата е предателство спрямо избирателя.
Освен това е известно, че у нас се шири корпоративен вот. Преференции се купуват-продават. Цели комисии са под контрол. Местната власт е клиент на олигарси. Правосъдните органи реагират избирателно. В тази среда номадството или просто изоставянето на предоставилата ти мандат формация е не друго, а
продължение на порочността
Защото не се е чуло "метаморфозиран" избраник да се е противопоставил на гореизброеното. Камо ли да му е причинил щети.
Поради всичко това май е време да се помисли дали да не се забрани на избраник да се отказва от политическата сила, чрез която е получил мандат. Тоест отказът от формацията да е равносилен на отказ от мандат - ако е налице листа, следващият в нея да го смени; ако няма листа (примерно кмет) да се провеждат нови избори. Такава промяна не би довела до идеален резултат. Но идеални неща няма, а, настоящето, вижда се, е съвсем неидеално.
В крайна сметка: ако един избраник е честен, и ако му се налага да търпи или влиза в нечистотии заради формацията си, то най-честното не е да прескача в друга; нито да си запазва като независим заплатата и привилегиите на поста. А да напусне. Съвестта на добрия човек би продиктувала точно напускане. Не се сещаме за такива случаи - поради което наистина е нужно да се помисли за промяна.
