Това, което в началото на септември започна като серия от американски въздушни удари по плавателни съдове в Карибите, за които САЩ твърдяха, че са пренасяли наркотици от Венецуела, се превърна в кампания за сваляне на венецуелския диктатор Николас Мадуро. В продължение на два месеца администрацията на президента Доналд Тръмп разположи 10 000 американски войници в региона, струпа най-малко осем кораба на ВМС на САЩ, една подводница край северното крайбрежие на Южна Америка, насочи бомбардировачи B-52 и B-1 близо до бреговата линия на Венецуела и нареди на ударната група на самолетоносача "Джералд Р. Форд", която ВМС на САЩ наричат "най-способната, адаптивна и смъртоносна бойна платформа в света", да се премести в "зоната на отговорност" на Южното командване на САЩ.
Тези действия отразяват голямата промяна в политиката на администрацията на Тръмп спрямо Венецуела. Както съобщиха няколко новинарски издания, в продължение на месеци след инаугурацията на Тръмп през януари, вътрешен дебат противопоставя дългогодишните защитници на смяната на режима, водени от държавния секретар Марко Рубио, срещу длъжностни лица, които подкрепят споразумение чрез преговори с Каракас. След тях е и специалният пратеник на президента Ричард Гренел.
През първата половина на 2025 г. преговарящите вземат надмощие: Гренел се срещна с Мадуро и сключи споразумения за отваряне на обширния петролен и минерален сектор на Венецуела за американски фирми, в замяна на икономически реформи и освобождаване на политически затворници. Но до средата на юли Рубио си възвърна инициативата, като преформулира залозите. Според него свалянето на Мадуро не е само въпрос на насърчаване на демокрацията, а на вътрешна сигурност. Той заяви, че венецуелският лидер е наркотерористичен бос, подхранващ наркокризата и нелегалната имиграция в САЩ, свързвайки го с бандата "Трен де Арагуа ". Рубио твърдеше, че Венецуела е "управлявана от организация за трафик на наркотици, която се е наложила като национална държава".
Изглежда, че този наратив убеди Тръмп. През юли президентът нареди на Пентагона да използва военна сила срещу определени наркокартели в региона, включително "Трен де Арагуа" и "Картел де лос Солес", последният от които, според САЩ, се ръководи от Мадуро и неговите най-близки помощници. Две седмици по-късно администрацията удвои наградата за главата на Мадуро от 25 млн. на 50 млн. долара. На 15 октомври Тръмп призна пред репортери, че е упълномощил ЦРУ да провежда тайни операции във Венецуела. На въпрос за какви ще са следващите стъпки, Тръмп каза: "Сега вземаме под внимание сушата, защото морето е под добър контрол". Според "Ню Йорк Таймс", "в частни разговори американските служители ясно заявиха, че крайната цел е да се свали Мадуро от власт".
Ако не успееш отначало?
Администрацията на Тръмп има няколко тайни варианта за смяна на режима във Венецуела. Като ги обявиха предварително, САЩ се отказаха от основното предимство на тайните действия минимизиране на политическите и военните разходи за операцията чрез отричане. Сега Вашингтон носи пълната отговорност за резултата от мисията, като същевременно публичното заявяване на резултата намали възможността за контрол на събитията, ако нещата се объркат. На практика това води до поредица от полумерки, твърде явни, за да бъдат отречени, и твърде ограничени, за да бъдат решаващи.
Но дори и Тръмп да беше запазил тайната си, историята на тайните операции на САЩ не е оптимистична. Вашингтон можеше да предложи тайно подкрепата си на местни въоръжени дисиденти, за да убият Мадуро или да подбудят преврат срещу режима му. Проучване от 2018 г., анализиращо 64 подкрепени от САЩ тайни опита за смяна на режими по време на Студената война, установи, че подкрепени от САЩ чуждестранни дисиденти са успели да свалят целевия режим само в около 10% от случаите. Опитите на Вашингтон за тайни убийства на чуждестранни лидери многократно се провалят, въпреки че неколцина лидери като Нго Дин Дием от Южен Виетнам през 1963 г., са убити по време на подкрепени от САЩ преврати, но без одобрението на САЩ. Подстрекаването на преврати всъщност е по-ефективно за превземане на властта от подкрепени от САЩ сили, включително в Иран през 1953 г. и Гватемала през 1954 г. Това обаче не води до дългосрочна стабилност, а Мадуро е защитил венецуелските въоръжени сили от преврати до такава степен, че този вариант изглежда безнадежден.
Някои от споменатите тактики са били тествани във Венецуела и преди, но без успех. През 2019 г. САЩ признаха опозиционния лидер Хуан Гуайдо за временен президент на Венецуела и подкрепиха народно въстание срещу режима на Мадуро. Този опит се провали, когато военните на Мадуро отказаха да дезертират. На следващата година група от около 60 венецуелски дисиденти и няколко американски контрактори неуспешно се опита да щурмува столицата и да залови Мадуро по време на "Операция Гидеон“, която бързо бе пресечена от венецуелските сили за сигурност.
САЩ отдавна тайно се месят във вътрешната политика в Афганистан, Албания и Ангола. Този модел обаче е ясно изразен в Латинска Америка, където Вашингтон се е опитал да извърши поне 18 тайни промени в режима по време на Студената война. През 1954 г. е свалено демократично избраното правителство на Гватемала и въведен военен режим, който води до 36-годишна гражданска война, убила приблизително 200 000 души. През 1961 г. САЩ подкрепят неуспешния десант в Залива на прасетата в Куба и извършват преврат в Доминиканската република, в който е убит диктаторът Рафаел Трухильо. След като синът на Трухильо завзема властта вместо подкрепяните от САЩ сили, Вашингтон го праща в изгнание и продължава да се меси в изборите в Доминиканската република, както и в тези в Боливия и Гвиана. САЩ също така подкрепят превратите в Бразилия през 1964 г., в Боливия през 1971 г. и в Чили през 1973 г. и финансират бунтовниците в Никарагуа през 80-те години на ХХ век.
И все пак нито една от тези операции не води до стабилна, проамериканска демокрация. По-често американските интервенции установяват авторитарни режими или предизвикват репресии и насилие. Дори когато Вашингтон намери твърд антикомунистически съюзник в лицето на Аугусто Пиночет в Чили, отношенията в крайна сметка се влошиха заради бруталността на режима и нарушенията на човешките права. В по-широк план, публичното разкриване на ролята на Вашингтон в тези тайни операции води до дълбок и траен антиамериканизъм, който продължава да вирее в региона.
От упор
Дали САЩ биха могли да се опитат със заплахи и сила да накарат Мадуро да напусне властта? Това е сработвало в миналото, но само срещу малки държави, изправени пред велики сили. През 1940 г. Йосиф Сталин използва заплахи за инвазия, за да свали лидерите на съседните Естония, Латвия и Литва. В по-ново време милитаризираните заплахи на САЩ срещу Саддам Хюсеин в Ирак и Муамар Кадафи в Либия не успяха да убедят нито един от двамата да абдикира.
Втори инструмент, който Вашингтон можеше да използва е въздушната мощ. Въздушните удари биха могли да доведат до смяна на режима чрез убийство на лидери или предизвикване на военен преврат. САЩ обаче никога не са били в състояние да свалят чуждестранен лидер само чрез въздушна мощ. Дори с развитието на прецизни оръжия се оказва трудно да се проследят и ударят държавни глави, а разпространението на комуникационни технологии прави проекта за изолиране на лидерите от техните военни изключително труден. Военните, от своя страна, е малко вероятно да извършат преврат, докато се борят с чужд враг, а цивилните биха се затруднили да се мобилизират, за да свалят режима, ако едновременно се крият от бомби.
И накрая, САЩ може да нахлуят във Венецуела. Ако обаче решат да поемат по този път, силите, с които администрацията разполага в момента, няма да свършат работа. В началото на октомври Центърът за стратегически и международни изследвания изчисли, че сухопътно нахлуване в страната ще изисква поне 50 000 войници. Тръмп теоретично би могъл да събере такива сили, но това действие ще противоречи на многократното противопоставяне на изпращането на американски войски в чужбина. Струва си да се припомни също, че САЩ не успяха да постигнат контрол над Ирак през 2003 г., въпреки че имаха три пъти повече войска, а страната е наполовина на Венецуела.
Изкушаващо е да се позоваваме на предишни американски инвазии за постигане на промяна на режими на Карибите – като например нападението срещу Гренада през 1983 г., което свали марксисткия режим, или инвазията в Панама през 1989 г., при която Вашингтон свали и екстрадира диктатора Мануел Нориега. И двете сравнения обаче са подвеждащи. Гренада е малка островна държава с население от около 90 000 души по време на американската инвазия. Панама е една идея по-добро сравнение, но не е близо до размера на Венецуела - Венецуела е над 12 пъти по-голяма и има приблизително 10 пъти повече население, отколкото Панама през 1989 г. За разлика от Панама, Венецуела не е малка държава със столица, а обширна, планинска страна с множество градски центрове, неравен терен в джунглата и граници, които биха могли да се експлоатират. Американските военни не се справиха при подобни условия във Виетнам и Афганистан.
Недостатъците на успеха
Дори ако операцията по смяна на режима успее в началото, историята отново показва, че дългосрочните резултати често са разочароващи. Усилията за насърчаване на демокрацията след наложени от чужбина промени рядко успяват, което е ясно от скорошните интервенции на САЩ в Афганистан, Ирак и Либия. Смяната на режима често поражда още насилие и драстично увеличава вероятността от гражданска война в целевите страни. Дори промените в режима, които са резултат от решаващи сухопътни победи, може да се объркат, ако въоръжените сили на целевата държава се разпръснат, вместо да се предадат, което им позволява да осигурят основа за бунтове срещу нов режим, както се случи в Ирак.
Вътрешният пейзаж на Венецуела предполага, че това е реална възможност. Както отбеляза анализаторът от Латинска Америка Хуан Давид Рохас, Венецуела разполага с "калейдоскоп от сложни въоръжени сили", включително проправителствени милиции, известни като "колективос", и транснационални въоръжени групировки, като Националната освободителна армия и остатъци от Революционните въоръжени сили на Колумбия. Фил Гънсън, анализатор от Каракас за Международната кризисна група, заяви пред "Гардиън" в началото на октомври, че Венецуела "е пълна с въоръжени групировки от различен вид и никоя няма стимул да се предаде или да спре да прави това, което прави". Шансовете и възможните последици от погрешни стъпки на САЩ са високи.
Който и да замени Мадуро, ще се сблъска с препятствия, особено ако е човек от САЩ. За лидерите, инсталирани от външни фактори, е по-вероятно да бъдат свалени насилствено. Почти половината от външно наложените лидери биват отстранени със сила. Често възприемани като слаби или нелегитимни, или защото нямат вътрешна подкрепа, или се възприемат като марионетки на чуждо правителство, те се борят да консолидират властта. Венецуела има жизнена демократична опозиция и лидерът на тази опозиция, носителката на Нобелова награда Мария Корина Мачадо, се ползва с мнозинството от обществената подкрепа. На президентските избори в страната през юли 2024 г. Едмундо Гонсалес, който стана кандидат на опозицията, след като на Мачадо беше забранено да се кандидатира, спечели повече от два пъти повече гласове от Мадуро, резултат, който правителството незабавно потули.
Поддръжниците на смяната на режима твърдят, че така ще се даде възможност на демократичното мнозинство да доведе Мачадо на власт. Но дори проучванията на общественото мнение, благоприятстващи Мачадо, показват, че режимът на Мадуро все още запазва лоялността на приблизително 1/3 от населението. Това малцинство, което е важно, включва основните стълбове на репресивния апарат на режима, чиито позиции и привилегии зависят от оцеляването на настоящата система. През 2023 г. проучване на RAND Corporation предупреди, че военната намеса на САЩ във Венецуела "ще бъде продължителна и няма да е лесно за Съединените щати да се измъкнат".
Всичко това сочи към друг урок: най-вероятно е демократичните революции да успеят, когато са местни. Ако Мачадо наистина се радва на широка подкрепа и опозицията наистина командва настроенията на мнозинството, тогава най-добрият им шанс за успех, е да превърнат тази подкрепа във власт отвътре. Свързването на движението им с чуждестранна армия рискува да делегитимира каузата им и да предизвика националистическа реакция. Нещо повече, фактът, че опозицията се стреми към американска военна помощ, би трябвало да накара американските политици да се притесняват. Ако политическият баланс наистина е в тяхна полза, защо се нуждаят от външна помощ, за да свалят Мадуро? Отговорът, разбира се, е, че режимът на Мадуро все още контролира оръжията. Но ако опозицията се нуждае от чуждестранна подкрепа, за да завземе властта, вероятно ще се затрудни и да я задържи.
Америка на първо място?
Независимо от шансовете ѝ за успех американската политика за смяна на режима би нарушила всеки принцип на външната политика, която Тръмп твърди, че защитава. Той отдавна се противопоставя на "безкрайните войни" на САЩ в Афганистан и Ирак и обеща да сложи край на "ерата на безкрайните войни" в по-широк смисъл. Той многократно се представя за миротворец, сложил край на осем международни войни за девет месеца.
Действията на САЩ за сваляне на Мадуро противоречат на тази визия, потенциално биха въвлекли Съединените щати в друг отворен конфликт, биха отчуждили регионалните партньори на фона на по-широка конкуренция с Китай за влияние в региона и биха се противопоставили на желанията на американската общественост. Проучване на YouGov, проведено през септември, установи, че 62% от пълнолетните граждани на САЩ "силно или донякъде се противопоставят на използването на военна сила от САЩ за нахлуване във Венецуела", а 53% силно или донякъде се противопоставят на "използването на военна сила от САЩ за сваляне на венецуелския президент Николас Мадуро". Проучване от началото на октомври установи, че дори в окръг Маями-Дейд във Флорида, дом на най-голямата венецуелска диаспора в САЩ, повече жители се противопоставят, отколкото подкрепят използването на американски военни за сваляне на Мадуро - 42% срещу 35%.
Смяната на режима не би допринесла за постигането на заявените от администрацията цели в Западното полукълбо: ограничаване на трафика на наркотици, разбиване на картели и намаляване на незаконната имиграция. Първо, Венецуела не е основен доставчик на наркотици за САЩ. Националната оценка на заплахата от наркотици на Агенцията за борба с наркотиците от 2024 г. изобщо не споменава Венецуела. Агенцията изчислява, че само 8% от кокаина, предназначен за САЩ, преминава през нейната територия. Заплахата, представлявана от "Трен де Арагуа", също изглежда преувеличена. Разсекретена априлска бележка от Службата на директора на Националното разузнаване заключава, че малкият размер на бандата сочи, че е малко вероятно тя да "координира големи обеми трафик на хора или контрабанда на мигранти". Нито пък има ясна причина да се смята, че смяната на режима би спряла или обърнала масовата емиграция от Венецуела. По-нататъшното дестабилизиране на режима може само да увеличи броя на бежанците, бягащи от страната.
Въпреки всичко казано дотук, някои все още може да твърдят, че смяната на режима е оправдана от стратегическия интерес на САЩ към венецуелските петролни резерви, които са най-големите в света. Но преговорите за достъпа на САЩ до тези ресурси по-рано имаха резултат. Както "Ню Йорк Таймс" съобщи през октомври, съгласно споразумение, обсъждано през лятото, Мадуро е "предложил да отвори всички съществуващи и бъдещи петролни и златни проекти за американски компании, да даде преференциални договори на американския бизнес, да обърне потока от венецуелски петрол от Китай към Съединените щати и да намали договорите на страната си за енергетика и добив с китайски, ирански и руски фирми".
Това е може би най-щедрият пакет от отстъпки, предложен от чуждестранен противник на американска администрация от десетилетия насам. Дипломацията далеч не беше изчерпана, когато Тръмп внезапно се оттегли. Ако целта на администрацията на американския президент е да подсигури интересите на САЩ в региона, би било по-мъдро да се върне на масата за преговори, отколкото да залага на хаоса, който смяната на режима ще отприщи.
