- Г-н Коралски, работодателите, които не са изпълнили квотите за наемане на хора с увреждания, ще внасят занапред компенсационни вноски в сметка на Главната инспекция по труда, а в същото с тези пари ще оперира Агенцията за хората с увреждания. Какво наложи това решение и какво ще ви донесе - облекчение или неудобство? 

- Според закона за хората с увреждания контролът по спазването на квотния принцип е в правомощията на ГИТ, а ние осъществяваме Национална програма за подпомагане на работодателите при откриване на работни места за хората с увреждания и за тяхното обучение. Събраните средства ще бъдат използвани по тази програма, която има ресурс от над 4 млн. лв., предвидени в бюджета на агенцията ни. Така че събраните суми в сметката на ГИТ не са единствените, на които ще разчитаме занапред. Проблемът е, че наемането на хора с увреждания по този начин е все пак ново явление на пазара на труда.

- Работодателите имат нови задължения по закона за хората с увреждания и нови санкции, а в същото време вашите отчети сочат, че към преференциите за наемане на такива служители няма особено голям интерес. Миналата година агенцията е сключила едва 16 договора с фирми от обичайна работна среда, а с помощта на реализираните проекти са разкрити и оборудвани едва 29 специализирани работни места. В тази връзка какви са очакванията ви към новите програми за заетост на хората с увреждания?

- Нито стимулите, нито санкциите безспорно могат да свършат някаква работа, ако обществото ни не промени отношението си към хората с увреждания. Министерството на труда и социалната политика беше предложило концепция за реформиране на системата за експертиза на работоспособността, но проектът беше спрян. Той трябваше да направи именно това разделение между увреждане и неработоспособност.  Защото човекът в инвалидна количка не е неработоспособен, с помощта на съвременните технологии възможностите му за трудова реализация са безброй, без да се налага да изкарва хляба си с чукане на камъни. Такъв човек може да е и шеф на агенция, да е часовникар, компютърен специалист, счетоводител...

Програмата дава възможност на работодателите да получат 10 хил. лв. за наемане на човек с увреждане или да го изпратят на обучение за работата, за която го наемат за сметка на агенцията. Това са реални пари, които иначе фирмите трябва да извадят от собствения си бюджет. Тези стимули би трябвало да се посрещнат много добре от фирмите, които действително искат да наемат хора с увреждания. Никой не бяга от готови пари. Всеки, който иска да се запознае със стимулите, може да влезе в сайта на агенцията и да се убеди, че те са една екстра, а процедурата за кандидатстване е улеснена. Още с излизането на тези програми изпратихме писма до всички национално представителни работодателски организации, за да ги разпространят сред членовете си. Опитваме се да сме активни, но чудеса не очакваме.

- Какви са реалистичните прогнози?

- Откровено казано, поради малкото време от действието на закона не бързам да правя каквито и да било изводи, тъй като самите работодателски организации бяха против приемането на квотите. Истината е, че тук става въпрос по-скоро за неразбиране на това какво могат да правят хората с увреждания. Реалните резултати могат да се видят след две-три години, а през това време фирмите ще си дадат сметка и за меда, и за жилото на квотните задължения. Работодателите тепърва ще осъзнават, че наетите от тях хора с увреждания няма да затруднят и объркат работния процес на предприятието. Предполагам, че ще се появят десетки и стотици примери за изключително полезни на работното си място хора с увреждания. Още повече че в големите колективи вероятността да има човек с ТЕЛК, който крие освидетелстването си, за да не бъде уволнен, е много голяма. На много места може да се окаже, че тази квота е изпълнена, но работодателят не е информиран предварително за това. Този феномен се появи, когато въведохме квота за хора с увреждания за държавните служители. Тогава с Николай Василев обсъждахме дали процентите да са два или четири. Казах му, ама със сигурност и сега са два процента, но хората крият експертизите си. В нашата агенция също работят много хора с увреждания, без това да пречи на работата ни. Това са просто колеги, които оценяват жеста, че са приети на работа и дори са по-корпоративни и отговорни от останалите.

- Опасенията на бизнеса всъщност са, че квотните задължения ще отворят корупционни канали, телковите решения ще станат още по-търсени и скъпи. Имаше и предположения, че част от фирмите ще предпочетат да водят наетите от тях хора с увреждания фиктивно на работа само и само да не се пречкат в офисите и работните помещения.

- Винаги може да се каже, че нещо няма да заработи. Вероятно има 99 начина това да не стане, но и един начин да стане. Ако приемам него, ще разберем, че тези хора няма да навредят на обществото. Неработоспособността се определя според конкретно работно място, а не по принцип, според увреждането на човека. Вярно е и че понякога здравословното състояние не позволява на човека да продължи да упражнява същата професия и да работи досегашната си работа, но това не означава, че този човек изобщо не може да работи. В края на краищата има гъвкави форми за наемане на работа, на четиричасов работен ден, на шестчасов. Условията могат да се договорят с работодателя и той да използва максимално потенциала на тези хора, вместо да ги води формално на работа. Целта е да имаме не формални, а реални работодатели и реални работници. Най-важното и най-трудното занапред ще е промяната на манталитета на обществото, което трябва да преодолее стигмата спрямо хората с увреждания. През далечната 1996 г. като социален министър внесох първия закон за социална интеграция на инвалидите. Един изграждан със столетия манталитет обаче трудно се променя за 30-ина години. Проблемът пред заетостта на тези хора е огромен, става дума не само за пригодяване на специални работни места, но и за осигуряване на достъп до обществения живот. Това е комплексна мярка, а обществото ни трябва да разбере, че прави тази крачка в собствен интерес.

- Това обаче не е въпрос просто на желание. Според работодателите в малките населени места тези квоти ще са в голяма степен неосъществими, тъй като там няма да има достатъчно хора с увреждания, а пък много от квотно задължените фирми са точно там, в отдалечените от столицата райони.

-  За България предприятие с над 50 души числен състав е голямо. Повечето фирми у нас работят с пет-десет човека. В закона са предвидени и други възможности, при условие че в Агенцията по заетостта няма заявени хора с увреждане. Никой не би внесъл от друго населено място хора, за да си попълва квотите. Когато има обективни предпоставки това да не се случи, законът освобождава работодателите от наемане на хора с увреждания. Както и в особени производства, в които не трябва да се наемат хора с увреждания. Предизвикателствата са във всички посоки.

- Справката в АЗ сочи, че регистрираните като търсещи работа хора с увреждания са около 13 хил. души. Имате ли разчети за най-оптимистичния вариант на заетост?

- Това не е въпрос на механични сметки - 13 хиляди търсещи работа и 13 хиляди разкрити работни места. Трябва да се създаде гъвкав механизъм, при който хората с увреждания да разберат, че пред тях има нов шанс за работа, а работодателите - нов шанс за излизане от кризата с работната ръка. Целта не е да превърнем бизнеса в социални служби, в които 50 души ще се грижат за един, който нищо не може да прави. Целта е да се използва потенциалът на тази работна ръка. А това може да стане само с много по-активна политика на пазара на труда, която да излезе вън от рамките на елементарната регистрация. Още докато се взимаха решения за закона на няколко пъти подчертавах, че трябва сериозно да подобрим работата на бюрата по труда, за да може трудовите посредници да не седят и да чакат да дойде и да се регистрира човек с увреждане, а да подхванат една активна кампания. Защото много от тези хора са загубили ищах да ходят в бюрото, тъй като досега това водеше само до полагане на подписи без конкретен резултат.  Това са хора, които имат професии, трудов опит и квалификации, но през годините по една или друга причина са обезверени, че ще могат да намерят работа. Бюрата по труда трябва да индивидуализират възможностите на човека, да познават работодателите в своя район и производствения процес, да знаят кой от какво има нужда. Така работи системата в страните, в които я има.