Стефан Русинов е преводач от китайски и английски, води подкаста за литературни преводи "Бележка под линия". Преподава художествен превод в СУ "Св. Климент Охридски'' и китайска литература в ПУ "Паисий Хилендарски''. Носител е на наградата на Съюза на преводачите в България за млад преводач за сборника ''Изплези си езика'' на Ма Дзиен и на Национална награда ''Христо Г. Данов'' за преводите на романите ''Живи'' на Ю Хуа и ''Трите тела'' на Лиу Цъсин.
- Ти превеждаш не само от китайски, но и от английски. Като сравниш двата езика, къде имаш повече преводаческа свобода? С кой език е по-лесно да импровизираш?
- Навсякъде и никъде. С китайския свободата е малко по-голяма, понеже там граматически почти няма припокриване с българския и изреченията трябва да се създадат почти наново. Оригиналната фразировка не задава езикова постройка на български език, както понякога е с английския, където има фрази, които синтактично съответстват на българския. Една от задачите на преводача, както аз ги разбирам, е да създаде текст, който отговаря на неговите собствени усещания за повествователна стойност. От тази гледна точка възприемам превеждането и като писане.
- Последното ти изречение ме накара да се замисля за преводаческата суета. Има ли място името на преводача на корицата, а не скрито някъде с малък шрифт?
- Независимо дали преводачът е на корицата, или не, за мен е важно да се засили усещането в културната ни среда, че някой там е бърникал нещо и е оставил отпечатък, че тези думи са избрани от човек, който си носи собствения багаж, собствените културни характеристики, собственото икономическо и социално положение. И в ръцете на друг преводач тези книга би изглеждала по друг начин. Не казвам дали по-зле или по-добре, просто другояче. Поне за мен винаги е важно да знам кой е преводачът. Имам преводачи марки, чието писане харесвам. Знам, че мога да им се доверя, както се доверявам на писатели, които харесвам.
- Какво ти носи процесът на превеждане от един език на друг?
- Честният ми отговор е, че не знам. Мога да го рационализирам и да кажа някакви неща, които са вторични спрямо този първичен импулс, който усещам в себе си, който ме топли, храни и радва. Първо, обожавам да прекарвам текстовете, които харесвам, през езиковата си чувствителност – да поживеят в мен, да ги разбичкам и да ги сглобя отново и така да засиля обичта си към тях. Второ, много ме пали идеята да споделям открития, които са важни за мен и които смятам, че биха облагородили по някакъв начин културата ни. Не се смятам за проводник на китайската култура и за посланик на китайската литература. По-скоро се имам за пътешественик, който е миткал известно време и продължава да митка из Китай и носи разни интересни армагани на близките си. При избор на книга за превод следвам принципа тя да е разбъркала нещо в мен и да вярвам, че ще разбърка нещо в българските читатели, така че обществото ни да стане малко по-приятно шаренко.
- Ти си преводач на книгите на Ю Хуа, който скоро гостува в София на фестивала "Литературни срещи". Чела съм твоя превод на книгата му "Китай в десет думи", в която са събрани реални случки от детството му по времето на Културната революция в Китай (1966 - 1976 г.). Родена съм много по-късно, но нямаше как да не направя паралели между Китай и България. Някои сцени удивително ми напомняха на разкази на по-възрастни от мен хора за този период, само че случили се на родна почва. Може ли да се каже, че в даден исторически отрязък действително е имало прилика между Китай и България?
- Използването на определени думи, които са характерни за българското соц говорене, беше много важно за мен и за редактора Владимир Молев. Заедно работихме в тази посока, за да могат бащите и майките ни, които четат тази книга, да откликнат емоционално на сходните реалности. Да си кажат "а, това е каквото ние сме изживели". Естествено, то е и много различно, но има и близки неща, например междусъседското дебнене и доносничене или отличаването на ''ударници'' във фабриките. И много се радвам, когато някой по-възрастен читатели ми каже, че припознава своите изживявания в историите на Ю Хуа.
- Покрай подкаста "Бележка под линия" имаш шанс да говориш с много преводачи. Какви са големите проблеми в този занаят, които можеш да изтъкнеш?
- Не знам доколко ми е работа да говоря за това, но мога да отлича липсата на държавна стратегия в книжната сфера. Покрай заниманията с подкаста поразучих ситуацията в Европа - какви стимули, фондове, грантове има. Там е по-разработено съзнанието, че ако искаме литературната ни нива да дава добра реколта, трябва да инвестираме определени средства и усилия. Дали ще е чрез намаляване на осигурителните вноски, както е в Германия, дали ще е чрез отпускане на едногодишни грантове, както е във Финландия, не съм политик и няма как аз самостоятелно да реша, но очевидно в много страни е осъзната нуждата да се подкрепят създателите на смисъл. Литературните преводачи обичайно водят лична житейска битка, за да упражняват дейността, която обичат. Дори да не се стигне до превръщането на литературния превод в пълноправна професия, има как да им се помогне в тази битка.
- Може ли да кажем, че в Китай колкото по-смело действа човек, толкова по-опасно за него е да живее в тази страна?
- В България битува едно схващане, че каквато и да е историческа или социална критика може да стане повод за репресия в Китай. Това като цяло не е вярно. Например Културната революция, с която се занимавам усилено като читател и преводач, е много сериозно литературно обговорена с всичките ѝ зверства, ужаси и изстъпления. Бих казал, че дори повече от нашия социалистически период. Става обаче все по-трудно да научаваме каква е ситуацията в днешен Китай. Причините за това са няколко и една от тях е смълчаването и обезкуражаването на писателите, било то насилствено или най-често ненасилствено, а друга е прогонването на неудобни чуждестранни журналисти. Затруднението се допълва от това, че китайските медии традиционно представят избирателно и пристрастно съвременното общество и съвременната политика. Примерно впечатляващ факт е, че преди няколко години Китай успя да елиминира напълно крайната бедност, колкото и нисък да е прагът за това, от друга страна пък медии като "Ню Йорк Таймс" и "Уолстрийт Джърнъл" имат склонност да изобразяват Китай като Мордор. И когато отида там, се получава един дисонанс, защото моите приятели се чувстват добре, отвъд обичайните икономически и социални трудности. Но това не означава, че там няма репресии, следене, потушени протести, контрол на словото, нарушения на човешките права, все по-силно политизиране на ежедневния живот…
Преди две години бях на една конференция за литературен превод и в откриващата реч името на Си Дзинпин се спомена не знам колко пъти. В мрежата се изразяват най-различни недоволства от действията на властите, които пък от своя страна полагат големи усилия недоволствата да не придобият масов характер. Ю Хуа беше казал в една своя лекция, че като влезе онлайн, човек има чувството, че революцията ще избухне всеки момент, а като излезе на улицата, има чувството, че и след сто години нищо няма да се е променило. Това обаче беше преди петнайсетина години, струва ми се, че в момента юздите са доста по-затегнати.
- Сещаш ли се за българска книга, която би допаднала на китайските читатели?
Аз не чувствам такъв ангажимент към китайското литературно пространство или към българската литература, която иначе следя с интерес и удоволствие. Моят ангажимент е към българското литературно слово, за което бих се радвал да дам малък принос със своите преводи. Ако ме питаш какво харесвам и какво бих се радвал да се чете повече, ще кажа първите две имена, които ми идват наум: Николай Грозни и Йордан Радичков. Скоро прочетох "Прашка" и ми се струва, че би било много интересно да се преведе на китайски. Не от мен обаче, защото обратният превод е друга дисциплина, която изисква бягане по други писти и съответно друг вид тренировки.
