Борис Първи преговаря с папа Николай Първи. Дилемата източно православие или Римокатолическа църква стои доста след пристигането на византийски духовници.

Векове по-късно народът с упование гледа към дядо Иван. Някои от по-първите от него, като Раковски, имат резерви. В простия еснафски бит проникват криворазбрани "французки" влияния (Добри Войников, 1871 г.).

Руско-турската война ни носи свободата, обаче малко след това настава яростен политически сблъсък "за" или "против" Русия. Бай Ганьо не тръгва из Сибир, пътува из Европа. Прозападният български път се е вместил.   

Нататък той доминира, силно обвързан до Втората световна война с Германия. След нея тримата големи (Сталин, Чърчил, Рузвелт) разпределят влияние. На България се падат към 80% руско.

След Студената война има ново разпределение. Твърди се, че днес Владимир Путин иска други проценти.

Каквото и да се говори за българското развитие, както, целият този контрапункт Изток -  Запад е предопределящ за всичко важно, случило се в политиката, културата, съзнанието на кръстопътната ни родина - винаги, и днес. От времената на Османското владичество под "Изток" се разбира Русия. Това е и сблъсък, и дилема, в които атовете спорят за нас като част от големия им пъзел, а

ние изпълняваме командите на победителя;

или пък сме силно разделени (щом получим избор). Спорът-дилема е колко влияние да има у нас Западът, колко Русия; кой да бъде добрият, кой лошият в доминиращия разказ.

Този процес е просмуквал неотклонно българските политически доктрини, идеи, партии, интелектуални стремежи, младежки мечти, движения на капитали. Направлява ги -

чрез пари, сила, блясък,

примамване на души... В условията на свобода (като днес) формира противостоящи обществени сегменти. Има ли спор, той е ядката му - винаги за него става дума, а всичко друго, по което уж бушуват страсти - либерализъм, консерватизъм, комунизъм и т.н., е просто като дрехи на тяло. В пределни моменти дрехите падат. Много често тече несъзнавано за участниците. 

Прост пример - 99% от левите в хора в България симпатизират сега на Русия във войната с Украйна, макар тя от 35 години да е всичко друго, но не и лява. Дори прогресивните сред тях, с либерални ценности, защитаващи хомосексуализма, мечтаят  Русия да пребъде, въпреки че тя репресира хомосексуалистите. По въпросите за войната 

всички тези леви са от същата страна на барикадата с националисти,

наричайки ги по други теми фашисти. Нищо странно няма в съвместяването на "принципите". Българските националисти приоритетно винаги са били русофили, а левите никога не са обичали най-много лявото; дълбоко в душите първо са били русофили, после от такива са станали леви (мисловната връзка: Ленин, революция, пролетариат... - несъзнавано). И днес, когато заради войната моментът е пределен, след като дрехите са паднали, напълно е естествено "комунисти" и "фашисти" да се обединят. Същото е в прозападния сектор.  

Демократи? Нищо подобно. 

Хората от този сектор просто са прозападно настроени, демокрацията е свързвана със Запада - (само)възприемат се за демократи.

Поради всичко това днес, когато Румен Радев поиска референдум, който досега яростно е отхвърлял, в 12 без 1 и нито минута по-рано, точно преди положителната за еврото развръзка, действието му не е нищо друго, освен

част от големия несекващ исторически сблъсък

Каквито и други мотиви да има президентът (бъдеща партия, датата на въвеждане, страх от обедняване...), актът му е само и единствено опит за гол в полза на Русия. Това не значи, че всички прозападни българи искат еврото. Че гражданите, които не го желаят, са слуги на Путин. Че еврото от само себе си е нещо хубаво. Значи, че

у нас мачът е един

Никога не е бил друг. Волю или не, всички играем само в него.

Има нещо много забавно във факта, че макар мачът да е прастар, всяка една от спорещите страни срамежливо премълчава в коя половина на игрището е застанала. Защитниците на европейската валута си измислят нейни икономически достойнства - понеже ги е

страх да се защитят с понятието "цивилизационен избор" 

(изчерпано е). Противниците на еврото или ги е срам, че позицията им е в синхрон с Русия (не-русофилите), и/или се правят на света вода ("Ма каква Русия! Ние сме за българския лев, мир и суверенитет, за демокрация с референдум..."). А сблъсъкът е точно цивилизационен, все същият гигантски -

колкото повече страни с евро, с обща земя, институции,

разширени граници, толкова по-голям и хомогенен западен блок противостои на Русия. Той печели хора и територии, тя губи мача. Осуетява ли се процесът, Русия печели.

Съществуват критики срещу Доналд Тръмп, че иска да разцепи западния блок. Блокът си има и други проблеми. Но това не отменя факта, че една нова страна с евро е крачка към консолидация на Запада, което е срещу интереса на Русия.

Взрян в конюнктурата, в преки въпроси за бъдещето на цените (което е напълно нормално), българинът не вижда тази голяма картина. Подминава я и общественият дебат. Но колкото и да са важни цените, друга е голямата тема, тази за поколенията - Запад или Русия - кой печели, кой губи. С още една държава към единна западна валута Русия губи болезнено, защото се касае за освободена от нея страна през XIX век и държала я под контрол през половината XX век.

Няколко разяснения относно "понятия", свързани с темата:

"Цивилизационен избор". Изразът е наистина изчерпан, но то е поради хорска разглезеност и неразбиране от самите политици, които следва да разясняват. В конкретика той значи следното: След 1989 г.

България направи цивилизационен избор

да поеме към Запада. Други бивши соцтеритории от Европа не го сториха. Те бяха или бивши на СССР, или от Югославия. Всички останали, суверенни преди това, поеха към ЕС и НАТО. Другите, непоелите веднага, в периода до днес до една преживяха някакъв вид войни (цялата бивша Югославия, НАТО - Сърбия, Молдова с Приднестровието, Русия - Грузия, Русия - Украйна, Азербайджан - Армения...). Тоест, на база на този опит, ако България не бе поела на запад, щеше да е единствена бивша такава суверенна държава - сама; но и щеше да ѝ се случи най-лошото - война. Тя сполетя тия, които не направиха този цивилизационен избор.

Той е онази абракадабра - не икономическа, не предметна,

не популистка, носеща нещата, които се оценяват само когато са изгубени. Без да се залита в крайности, без мащаби, без злокобия, без значение кой точно подкрепя или не европейската валута, може да се каже, че спорът за еврото е част от този за цивилизационния избор. Това е така, независимо дали ни харесва да е така. 

"Хората трябва да бъдат чути. Иначе не е демокрация". Радев и всички противници на еврото се кълнат в народната воля. Обаче истината е, че на абсолютно никой у нас не му дреме за нея.

И двата лагера искат да налагат демокрацията със сопа

Обръщат се към референдума само когато са от губещата страна. През 2014 г. при протестите срещу кабинета на Орешарски единият лагер предложи през президента Плевнелиев троен референдум и на мига го забрави след падането на правителството. Сега Радев не просто разполагаше с премного време, ако му пукаше за пряката демокрация. Но и е ясно, че нито един противник на еврото нямаше да иска питане на народната воля, ако властта бе зачеркнала Еврозоната от плановете си.

"Повече Русия у нас и по света!". Историческите репери от началото на статията за сблъсъка-дилема между Запада и Русия са широко научно дискутирани. Обикновено се свързват със схващането за прогрес, напредък (например историкът Стефан Чурешки ги разглежда в такава перспектива) - предлагане от великите сили и съответно българско търсене по кой път да се тръгне,

за да стигне страната благоденствието,

щастието. Но ако е било напълно естествено след Освобождението българите да считат Русия за символ на щастието, също и след 1944 г. (при неосъществен все още социалистически експеримент), то сега приравняването на Русия с щастието е истинско научно предизвикателство -  нито един апологет на Русия не ще да живее в нея, не праща детето си да учи там (то не отива, да не е лудо....), не купува рубли (точно обратното - мило и драго дава за евро); наясно е с

мизерията извън големите руски градове,

ако иде на екскурзия - снима се в тях, не в допотопните улици на 50 км встрани; не би понесъл за миг "щастието", сполетяло голяма част от руснаците. В този смисъл мечтите за "русский мир", нов световен ред, Русия да оправи света, след като сама не се оправя, пък и апологетите не се преселват в нея при улеснен режим, а все бягат в омразния Запад, дават богат материал за доста психологически науки.

"Заради еврото цените ще скочат". Напълно е възможно. Но с оглед на опита цените ще скочат заради еврото толкова, колкото нападнахме Русия,

санирането ни отне апартаментите,

а Шенген ни задръсти от бежанци - един и същи страх - от едни и същи хора за една и съща публика. Впрочем, цените никога не падат. Скачат и без евро. Ако бъде въведено, най-вероятно ще продължат да скачат, с което мелницата ще си получи жадуваната вода.   

"Западът умира". Слушаме го у нас 70 години, с кратко прекъсване. Пропаганда е от този еднакъв сблъсък, за който все става дума. Впрочем, оракулите от най-древни времена не прогнозират оптимизъм. Харчи се апокалипсисът. Представяте ли си който и да е от Иво Христов-ците излезе по телевизора и каже: "Западът няма да умре, никой няма да умре. Ще си живеем скучно". Та кой ще го покани втори път?

Такова е положението. Сложно, двуостро, мистично, прозаично, съзнавано и не - каквото винаги е било. Впрочем, доста любопитни са плъзналите в момента протести в страната...