На първи декември ще отбележим десетата годишнина от влизането в сила на Лисабонския договор, който трябваше да бъде конституцията на ЕС, но плановете пропаднаха заради отхвърлилите го референдуми във Франция и Холандия. Всъщност разликите между Договора за европейската конституция и Лисабонския договор не са големи. Съдържанието си е почти изцяло същото, само е премахната думата „конституция“ от него, както и референциите за европейски химн и флаг. Едно от най-големите постижения на Лисабонския договор е, че увеличи значително правомощията на Европейския парламент. Нещо, което евродепутатите не спираха да демонстрират в първите години след 1 декември 2009-а. До степен, че стигнахме до прекаленото опъване на тетивата с процедурата на водещите кандидати (шпиценкандидати) на европейските избори. Договорът даде на европарламента възможността да бъде почти истински парламент, който държи управляващите отговорни за действията и бездействията им. ЕП има дори почти същата власт като националните парламенти да назначава и сваля правителства, макар че има и някои разлики. Важното е обаче, че може да упражнява сериозен натиск. Евродепутатите използваха това доста умело в първата петилетка след промените в устройствените договори.

Десет години по-късно Европейският парламент изглежда като българския –

с изключение на 1-2 парламентарни групи (зелените и крайната левица), както и отделни евродепутати, всички политически сили се превърнаха в крепители на статуквото в името на европейската стабилност. Уж с аргумента да избегнат междуинституционален конфликт евродепутатите показаха зъби за някои съмнителни кандидати за еврокомисари, но кимнаха в съгласие за други, не по-малко съмнителни кандидати. Комисията на германката Урсула фон дер Лайен (ЕНП) беше първата с най-голям брой отхвърлени от ЕП кандидати за еврокомисари. Това предвещаваше тежка битка, водена на два фронта. От една страна, крайнодясното крило в ЕНП около пропадналия шпиценкандидат Манфред Вебер (Германия) искаше да си отмъсти на страните членки и особено на френския президент Еманюел Макрон, че зачеркнаха шпиценкандидатурата като „манифестация на европейската демокрация“. В тази си битка ЕНП получи подкрепата и на останалите политически групи, нищо, че не малка част от тях бяха против самия Манфред Вебер като кандидат, но настояваха на шпиценкандидатурата като метод за избиране на шефа на Европейската комисия. Вторият фронт беше отворен от изчезващия вид на принципните евродепутати, за които европейските ценности са водещи при избора на хора за изпълнителните функции на ЕС. Тази група искаше да демонстрира на страните членки, че ЕС все още е Съюз, в който антилиберализмът, корупцията и конфликтът на интереси не са добре дошли. Сблъсъкът между двете групи предвещаваше да изправи ЕС пред най-сериозната му криза на идентичността и обещаваше, че ако спечели втората група, може би Съюзът ще покаже, че е узрял за наднационална демокрация. Уви, не. След като паднаха главите на кандидатите на Унгария и Румъния, големите политически групи решиха да си отмъстят на либералите на Еманюел Макрон, отхвърляйки избора му за еврокомисар – добре известната евродепутатка Силви Гулар. В аргументите срещу нея имаше много принципни доводи, но политическото послание беше водещото – Франция не е по-членка от останалите и ако има и сянка на съмнение за кандидата й, компромис няма да бъде направен. С други думи, важно беше да се натрие носът на Еманюел Макрон, който за миг си помисли, че е единственият проевропеец в стаята.

Дотук добре. Парламентът постигна успех, като показа на Франция, че е само една от 28-те, нищо, че Париж има претенцията да е нещо повече заради френско-германския двигател. Освен това ЕП се озъби на страните членки, като им напомни, че е важно да предлагат качествени кандидати. Изненадващо беше, че Виктор Орбан реши да отстъпи и предложи друг кандидат. Преди пет години той се заинати и всеки път, когато кандидатът му биваше отхвърлен, го предлагаше отново. Този път обаче отстъпи, което също може да се интерпретира като победа за ЕП. Победа, която евродепутатите пропиляха на втория рунд. Франция предложи друг кандидат, не по-малко спорен по отношение на конфликт на интереси и дори може би по-лош в сравнение с Гулар, която е добре позната в Брюксел и Страсбург с проевропейските си възгледи. Тиери Бретон е по-скоро конформист, който ще се опитва да прокарва дневния ред на Макрон в Комисията, като по този начин вероятно ще създава доста напрежение. Не по-малко спорен е и новият кандидат на Унгария – Оливер Вархели, доскорошният постоянен представител на Унгария в ЕС. Проблемът с Унгария е, че какъвто и кандидат да предложи, над него/нея ще виси сянката на проводник на режима на Орбан.

Всъщност между френския и унгарския кандидат има много повече общо,

отколкото на Макрон би му харесало. За кандидатите на Франция и Унгария ресорът беше този, който най-напред повдигна притеснения у евродепутатите. В замяна на подкрепата му Урсула фон дер Лайен угоди на Макрон, като създаде за френския еврокомисар гигапортфейл – на практика всички ресори, които са стратегически важни за Франция – отбраната, вътрешния пазар и цифровите въпроси. Много евродепутати изразиха притеснение по време на изслушванията, че тези сфери са от изключително значение и за самия ЕС, но не могат да бъдат добре менажирани от един-единствен комисар. Нещо повече, мнозина се страхуваха, че това ще осигури на Франция твърде голямо влияние върху Комисията, а оттам и върху бъдещето на ЕС.

Проблемът с унгарския ресор е още по-сериозен, тъй като от всички възможности Фон дер Лайен даде именно на Унгария ресора разширяване. Каквото и да е казал френският президент по повод разширяването, не нанася такива политически щети, както назначаването на унгарец да отговаря за него. Както написаха колеги в Туитър,

това е все едно да направиш лисицата мениджър на курника

Посланието е повече от ясно – ЕС толкова вече не вярва в разширяването, че може да си позволи да назначи дори и унгарец да отговаря за една от някога най-важните политики на Съюза. Спомнете си само строгия германец Гюнтер Ферхойген, който караше дори и разглезените от липса на опозиция български политици да си мислят, че ЕС наистина много държи на правилата си. После не по-малко строгият финландец Оли Рен, който също даваше ясно да се разбере, че има граници, които ЕС няма да прекрачи дори и на цената на геополитически загуби. Негов наследник беше конструктивният и доста иновативен чех Щефан Фюле, който се опита да вдъхне нов живот в политиката на разширяване, но не срещна достатъчно разбиране от страните членки. След него дойде безидейният и инертен австриец Йоханес Хан, който с бездействието си успя да вкара разширяването в задънена улица. Лошо решение, особено на фона на тогавашната откровеност на Жан-Клод Юнкер, че до края на мандата му няма да има ново разширяване, но все пак не толкова символично, колкото да назначиш постоянния представител на Орбан в Брюксел за шеф на разширяването.

По време на изслушването на Вархели във външната комисия на ЕП многократно беше повдигнат въпросът с неговата лоялност, но нито един депутат не възропта срещу ресора му. В крайна сметка кандидатурата му беше одобрена със съгласието на социалдемократите, които заявиха, че не са дали безусловна подкрепа и че много внимателно ще следят работата му. Само че възможностите Вархели да бъде отстранен са много строго ограничени от европейските договори. ЕП може да гласува вот на недоверие само на цялата Комисия, не на отделни комисари. Така евродепутатите се превърнаха от опозиционери и защитници на европейските принципи, от институция, която заслужи да получи повече правомощия в името на европейската демокрация, в крепители на статуквото. Вярно е, че междуинституционална криза би имала тежки последици за ЕС, като например се отрази отрицателно на напускането на Великобритания, на договарянето на многогодишния бюджет, преговорите по търговските споразумения. Външната политика също изисква вниманието на ЕС. Заслужава ли си обаче стабилността да бъде платена на тази висока цена – потъпкването на принципите на ЕС? Каквито и изявления да прави Урсула фон дер Лайен, че подкрепя разширяването, действията й показват точно обратното. Нещо повече, те показват, че тя не вярва и в самия ЕС и неговите ценности.

„Визията“ на Вархели за разширяването е за запазване на статуквото

Като добавим към това и че той ще отговаря и за политиката на съседство, повече от ясно е, че на тази Комисия ще й пука точно толкова за разширяването, колкото и на предишната. Докладите ще бъдат политически фризирани в зависимост от геополитическата обстановка - на едни ще се правят реверанси, на други – не. От една страна, ще се страда за компромисите, направени от Северна Македония, но, от друга, ще се галят диктатори и корумпирани лидери по главите само защото все още се правят, че водят преговори за присъединяване. И така до следващото вето, когато отново ще заспорим правилно ли е или не и ще продължим да не виждаме слона в стаята на разширяването. ЕС в продължение на години корумпираше процеса и го превърна от хибридна в изцяло външна политика, дискредитирайки сам себе си.