Бойко Борисов има една написана, но непроизнесена още реч. Все някога ще се яви в сутрешен блок и ще заяви, че животът на всички ни е недоносче. Точно с тези думи някога Живков приспособленчески възвести краха на социализма. Тъй и Борисов – в цялата си политическа битност той опитва да копира генералния секретар и е неизбежно - все някога, при края на ГЕРБ, ще се разграничи от себе си.

Преди това явно ще трябва още да поживеем в застой. Застоят е период, в който плановата икономика скърца, светлото социалистическо бъдеще се отдалечава. За да не се

пилее народната енергия във вредни направления,

ръководството на НРБ я концентрира в мащабни идейни начинания – Асамблея знаме на мира, въздигане на националистически ценности (покрай честването на 1300 години България, Възродителния процес - цяло направление в изкуството се занимава с тях).

Днес управлението не скърца, а направо пропада. Времената са безидейни, размахът е ограничен. Въпреки това държавните ни ръководители хвърлят психологически кукички за улов на народните енергии. Язовири преливат, давят, криза – ще направим единно предприятие за тях. Язовирите са празни, жажда, мръсотия, пак криза – единно предприятие, този път на ВиК. Няма икономическа, управленска или теоретична логика която да предполага, че след 30 години децентрализация единните структури ще са полезни. Нито едни житейски факт не сочи, че с тези действия настоящото и следващите управления ще ликвидират кризите (втора година чакаме добри новини от язовирното предприятие). Но защо тогава се предприемат? Причините са две: управленска немощ, липса на капацитет и на знание за бъдещето – поради което го „спасяваме“ чрез тършуване в миналото. Мнозинството българи изпитват носталгия по социализма (диагноза на настоящето), няма да са против. Така 30 години след официалния му край други недоносчета

ползват социализма за упование на своята некадърност

и замитането й.

Днес мнозина живеят зле, в това спор няма. В представите им всичко като благополучие се измерва със стандарти до 1989 г. – саламът не е „като едно време“, плажовете не са златни както преди, по улиците е опасно, а някога вратите не се заключваха. Тази носталгия се ползва от създателите на реклами – от бира до дограма. Политици също я употребяват. Някой упорито иска да върне казармата, кой ли е той? Министърът на отбраната Красимир Каракачанов, разбира се. Друг иска да възстанови Строителни войски  - партията му ВМРО. Освен неподправената глупост и заиграване с носталгията, има и трети акушер на раждането на тези „идеи“ – пак управленското безхаберие. Армията е слаба, момчетата са разхайтени, ромите знаят единствено да крадат – що да сторим? Ами, колко му е - ще върнем казармата и Строителни войски. Каква красота – Каракачанов оправя армията, един бивш Бил Гейтс се занимаваше с язовирите преди, една бивша фолк певица – сега; eдин Мозък отговаря за лекарствата – това са то експертите.

А докато депутати и представители на строителния бранш обсъждаха връщането на трудовачеството, долетя и друга – държавата смята да ликвидира частната лотария, ще остави своята. Този скандал много прилича на бизнес война или поне рекет с дейно участие на властта. Не личи грижа за фиска. Каквато и да е причината му, това пак е реминисценция на социализма – не национализация, а просто държавен монопол, кротко обясни финансовият министър Горанов. Всеки момент очаквам социализмът финално да възтържествува чрез

детска асамблея или поне кандидатура за зимна олимпиада.

О, забравих – Борисов опита нещо средно, ама не се получи (пробвахме се за домакинство на младежки олимпийски игри).

Много хора се чудят отде са всички тия хрумки, как се раждат в управленските глави, каква е логиката им. Нали ГЕРБ ръководят вече 10 години, нима са обещавали предизборно окрупняване на язовири, на ВиК, ликвидиране на частната лотария? Не са. Има световен повей на консерватизъм в последно време, той влияе на хрумките. Но друга е маята в творческия процес. Мандатите носят опит, той – апетит, апетитът – воля за мурафети; тъй интелектуалната недостатъчност се съчетава с нова жажда за грабеж. Колкото повече се окрупняват язовири, ВиК и лотарии, толкова повече

финансовите потоци се централизират,

гушки треперят в очакване. Колкото повече кандидатстваме за олимпиади и световни първенства по футбол, толкова повече се полива надеждата за нови стадиони и писти, а при строителство се краде най-много. За народа - „доброто старо време“. За най-първите от народа – прекрасно настояще.

Социализмът сам по себе си донесе неоспорими социални блага на мнозинството българи. Но имаше един проблем – провали се, неспособен бе да живее дълго, загуби войната с капитализма. Във версията на Живков и Марксическите философи загубата се дължи на преждевременното му прилагане; един ден ще тържествува, просто обществата трябва да узреят – затуй бе недоносче. Според други версии тържество няма да има, защото

плановата икономика е неконкурентна,

социалистическо-комунистическия рай е копие на библейския – нищо повече от блян. Нашият Борисов няма място сред тези красиви в крайна сметка интелектуални спорове. Той ту ругае социализма (десен проевропеец!), ту го въздига (човек от народа!). Но е забележително как социализмът остана единственият му ресурс – като „технократ“ централизира; като чародей танцува върху носталгията, без нея хората ще го намразят съвсем.

Най-лошото е, че всичко има цена. Единното управление на язовирите засега ни коства поне 500 млн. лв., потънали неясно къде. Единното ВиК стартира с официална цена 1 млрд. лв. Краят е ясен – недоносче.