Когато преди две години името й за пръв път изненадващо се появи в родния театрален афиш, то звучеше не по-малко мистериозно от самата творба, която бе избрала да постави – незавършената „Русалка“ на Пушкин. И нашенско, и космополитно, и приличащо на псевдоним – Теодора Лилян. Дали младата режисьорка, възпитаница на Руския държавен институт за театрално изкуство (РГИСИ) в Санкт Петербург, не е бесарабска или таврическа българка, поела към историческата родина? Дали и тя, подобно на мнозина руски интелектуалци, не е потърсила нова творческа територия, където се диша по-свободно и без принудата на неизбежните идеологически окови? Някои от предположенията са верни, други – не. От сравнително кратката засега творческа биография на Теодора обаче със сигурност се знаят няколко неща: нейна заслуга към тукашната публика са два отлични спектакъла – превърнатата в съвременна балада „Русалка“ в Народния и модерният прочит на „Госпожица Юлия“ по Стриндберг в Плевенския театър, както и паметната среща със световноизвестния руски режисьор дисидент Андрей Звягинцев.
Преди всичко да уточним: Теодора е
българка от…България
Коренът й е от Смолян, баща й Лилян е кръстен на дядо си Лальо, а тя е записана по бащино име без наставката „-ов“. Това е логичното обяснение, което родословното дърво на фамилията дава за името на режисьорката, но тя пък, като човек на изкуството, няма нищо против то да звучи малко по-нетипично и запомнящо се.
Преди да се насочи към театъра, г-ца Лилян завършва художествена фотография в НАТФИЗ, а паралелно с това, като резервен вариант, изучава и философия в Софийския университет, където я приемат задочно. След като се дипломира, в продължение на 3 години работи в столично издателство. Реализира модни фотосесии за лъскави дамски списания, но вече осъзнава, че само фотографията някак си няма да й е достатъчна. Ала все още не се чувства сигурна да се хвърли към режисурата. „Не бях ходила на арт кръжоци, нито на уроци по танци, въпреки че нашите бяха танцьори в ансамбъл „Пирин“. Единствено в 11-12-и клас се бях записала на курс по фотография, защото за НАТФИЗ се изискваше да можеш да копираш ръчно, а на това не можех да се науча сама“, спомня си тя.
От малка Теодора е възпитана да гледа много театър и когато за първи път попада на спектакъла на руския режисьор Юрий Бутусов „Лов на диви патици“, който той е поставил в Народния, си казва, че и тя иска да се занимава с това. „И така се случи, че отидох да уча в града, в който работеше и Бутусов“, връща лентата. „Една приятелка ми каза: ти знаеш ли, че има еди-каква си програма за кандидатстване в Русия и, ако не знаеш руски (какъвто беше моят случай), 1 година там учиш само езика, а после кандидатстваш според желанията, които си посочила в документите“.
Още на следващия ден Теодора отива да провери как стоят нещата: обясняват й, че по принцип срокът е изтекъл, но ако много го иска, ще направят изключение. За седмица събира нужните бумаги и започва да чака: от март до ноември, когато заминава,
без да знае и думичка руски
„Това беше най-тъжното време – рязко откъсване от професия, от приятелски кръг – изведнъж се оказах напълно сама, без да говоря езика, а всеки ден ходех буквално като на училище“, дава си сметка тя.
Годината все пак минава и, според първото си желание, българката отива на интервю в ГИТИС (Руската академия за театрално изкуство) в Москва. Там не я приемат за магистратура, защото няма бакалавърско образование, свързано с театъра. Тогава много плаче, но от днешна гледна точка е убедена, че така е трябвало да стане. Успява да запише магистратура в аналогичния институт в Санкт Петербург, който реално е наравно добър с московския. „Но там бяхме три българки и всички други бяха китайци. А когато са китайци, нивото на руския език е много ниско и съответно – и преподаването също“, обяснява тя. Междувременно е изгледала страшно много представления и е наясно, че трябва да започне отначало, от нулата.
Кандидатства и я приема в класа си големият режисьор и театрален педагог проф. Григорий Козлов, на някои от чиито постановки в неговия театър „Мастерская“, по случаен избор, се е озовавала при по-раншни екскурзии в Русия. А всъщност може би няма нищо случайно.
Следват 5 години яко обучение
както си му е редът. „Там нямаше: ти си чужденка, към теб ще имаме по-снизходително отношение. За да съм наравно с другите, трябваше да се науча да мисля на езика, а не само да наизустя репликите чисто актьорски. В началото страдах, че малко колеги ме избираха за своите етюди – нали всеки иска по-силен партньор, за да го „дърпа“. Борба си беше. Тези препятствия сега осъзнавам колко са ми помогнали, макар че тогава не го мислех по този начин“, признава Теодора Лилян.
В ежедневието с вид на ученичка от прогимназията, при подходящ грим и осветление миловидната брюнетка се превръща в подобие на кинозвезда средиземноморски тип на кастинг за римейк на „Малена“. Камерата очевидно я обича. Но, за всеобща изненада, г-ца Лилян не се изкушава особено от актьорската слава. „Моят мастър Григорий Михайлович Козлов е с много актьорска насоченост. Първите 2 години от следването той фактически ни обучаваше като актьори и в 4-ти курс съм играла главни роли в едно-две преддипломни представления, така че имам някакъв опит. Но режисьорската професия ми е по-интересна – харесва ми много повече аз сама да си измислям някаква реалност“, казва Теодора. И прави уговорката, че все пак има няколко режисьори, на които не би отказала, ако я поканят. Първият, разбира се, е Юрий Бутусов, тъй като чувства много близък до себе си неговия екстатичен театрален стил. В северната столица на Нева е гледала поне половин дузина пъти неговия 5-часов „Макбет“, последния му „Хамлет“, „Вуйчо Ваньо“ от Чехов, „Месец на село“ на Тургенев.
Като прохождащ професионалист българката прави в голямата страна своя режисьорска версия на „Рибарят и неговата душа“ по Оскар Уайлд. Следва неочаквана покана да асистира на прочутия Тимофей Кулябин в софийската му постановка на „Нора“. В онзи момент тя още не е сигурна дали ще подготви своето дипломно представление в България, или ще се върне за целта в Русия. Но междувременно започва войната и всички, благодарение на които Русия е била нещо като
„театралното сърце на Европа“
и до които Теодора Лилян е копняла да се докосне, напускат страната: Юрий Бутусов, Кирил Серебренников, Тимофей Кулябин, Дмитрий Кримов и десетки още. Свалят спектаклите им, а вместо тях се поставят героични епоси за „специалната военна операция“. Защо да се връща?! Народният театър „Иван Вазов“ й дава шанс и така първото й истинско представление на професионална сцена – „Русалка“, става и нейна дипломна работа.
Докато репетира „Русалка“ с Теодора, драматургът на Кулябин – Роман Должански, за кратко се „самоотлъчва“ в Париж, а след това сред снимките, които показва на колегите си, има и такава, на която той е с режисьора на „Левиатан“. Лилян му признава, че мечтае да организира някакво събитие със Звягинцев в България и моли Роман да го попита как му се струва идеята за някаква кинопанорама. Андрей Петрович веднага се съгласява и в продължение на няколко месеца Должански е свръзка между двамата. Миналия септември Теодора събира смелост и му се обажда лично. Оттогава поддържат контакт по телефона, а идеята се разраства: решават тя да преведе на български книгата му „Филмови сценарии“ и освен представянето й у нас се осъществява и панорама на всичките му 5 пълнометражни филма, и майсторски клас със студенти, и среща със зрители.
„След като се върнах от Русия, забелязах, че у нас почти няма специализирана литература, посветена на киното и театъра. На мен точно такъв тип книги много ми липсват. Бях чела на руски език книгата със сценарии на Звягинцев и тя ме впечатли – не само защото безкрайно обичам филмите му, но и защото в нея е описан целият работен процес по създаването на филмовите сценарии по един изключително увлекателен и задълбочен начин. Тогава си помислих, че би било добре тази книга да бъде преведена и издадена на български. Вярвам, че тя ще е много полезна, най-малкото за професионалистите, работещи в моята сфера. И се надявам, че тя може да вдъхнови издаването и на други подобни книги“, споделя Теодора Лилян.
Така, постепенно, би могла да се формира достъпна специализирана литература на български език – най-вече за хората на изкуството, за студентите по кино и театър, и за всички, които търсят задълбочено познание в тази област, казва режисьорката.
Самото събитие – панорамата, също е стъпка в тази посока. „Да има повече такива, как да ги нарека, срещи, на които да се случва реален обмен с авторитети като самия Андрей Петрович. Ако трябва да го обобщя кратко – вярвам в добрия пример. И вярвам, че всеки от нас трябва да го показва и да го дава, когато има възможност“, категорична е тя. И добавя, че без помощта на Йорданка Балканска и Димитър Стоянович едва ли би се справила сама с панорамата на Звягинцев.
Теодора и Звягинцев за пръв път се виждат очи в очи при визитата му в София в средата на май, но вече толкова много неща са обсъждали задочно, че се чувстват като отдавнашни приятели. „Той е изключително – не обичам израза „земен“, но – нормален, спокоен, добър човек“, отбелязва тя. И разказва случка за илюстрация. При посещението в кметството домакините подаряват на кинорежисьора икона и албуми на български художници и фотографи, а на нея като организатор
поднасят огромен букет цветя
На тръгване Теодора предлага да му отстъпи букета, тъй като у дома я чакат две котки, които ще нападнат цветята, но на него пък му предстои отпътуване и не би искал да ги зареже в хотелската стая. „Ела, ще ги подарим на някого, нали сега има много абитуриенти“, казва Андрей Петрович. „Минахме покрай една пейка, на която седеше момиче, той отиде до него и му даде букета. „Ама защо ми го подарявате?“… „Защото сте много красива“, казахме ние. Жалко, че то не знаеше кой е той“, съжалява Теодора.
Според нея Андрей Звягинцев е един от най-големите в седмото изкуство днес не само в Русия. „Когато за първи път гледах „Левиатан“, помня с какво усещане излязох от салона. Същото беше и след „Завръщане“, и след „Нелюбов“ – бях потресена. Взех да се интересувам, да му слушам мастер-класовете, да му гледам интервютата. Той 8 години е учил за актьор и се вижда колко добре разбира артиста. Има много малко режисьори, в чиито филми артистите играя по тоя начин като при него. Има някаква истинност при него, все едно нещата се случват сега и тук. Както когато четеш хубава книга и мислиш за героите все едно са ти приятели. И като приключиш с книгата, сякаш си се сбогувал с някого, който е бил с теб, и ти продължаваш да си мислиш какво ли се случва с него“, категорична е младата режисьорка.
В момента тя отново е помощник на Тимофей Кулябин – във втория му проект по Ибсен в Народния театър, „Хеда Габлер“. Готвят се за премиера довечера. „Той е много умен, много организиран, грижи се за всички от екипа. Има огромно уважение към всички. Изключително търпелив е, не съм го чула някога да повиши глас на артистите“, доверява Теодора. Спектакълът ще е нещо невиждано досега по нашите географски ширини – ще свърже технически и смислово театралната сцена с 10 локации в реалната градска среда, където персонажите от пиесата
ще съжителстват със случайните посетители
От българските режисьори Теодора Лилян изпитва особен респект към Явор Гърдев. „Специално пътувах от Благоевград, където живеех с нашите, за да гледам няколко пъти „Старицата от Калкута“. Разбира се – и неговите „Крал Лир“, „Нощна пеперуда“, „Валентиновден“. Всяко представление на Явор съм го чакала като световна премиера“, не крие тя. „Мартин Идън“ от Джек Лондон, както и произведения на Иван Бунин са варианти за близкото бъдеще. Теодора обича малко по-мрачни и брутални текстове, без хепиенд, на които може да придаде изящна жестокост, като спазва девиза на своя мастър Григорий Козлов: „Това, което идва от сърцето, попада в сърцето“…
„Русалка“ по мотиви на Пушкин и Набоков под режисурата на Теодора Лилян може да се гледа в Народния театър на 20 юни.
