Който е чел Чехов, може би си спомня разказа "Човекът в калъф". Припомних си го с удоволствие, не ми е удобно да преразказвам Антон Чехов, вижте разказа в Читанката на български или още по-добре в оригинал ("Человек в футляре"). 
Приблизително такова чеховско съдържание влагам, когато наричам Радев "калъф", макар че на някого може да му прозвучи и като жаргонния израз, с който понякога мъжете се наричат един-друг на майтап или с неопределен негативизъм. Примерно: ей, калъф, защо пресичаш на червено! 
***
Правя специална уговорка, че всичко, което ще напиша сега тук за президента Румен Радев, е чиста спекулация, моя лична фантазия - НЕ портрет или "анализ" с претенции за достоверност. Просто неволно си представям някакви неща - споделям ги заради творчески сърбеж и не карам никого да ги приема за "истина" или "лъжа". 
Бидейки човек-калъф, според мен Радев никога не е искал да се занимава с такова неуставно занимание като политиката. Това личеше особено в началото на политическия му път, когато от уютната анонимност той бе спуснат в шумния свят на публичността - личеше си колко му е дискомфортно всичко това. Но като дисциплиниран човек положи усилия, преодоля (донякъде) вътрешната си съпротива, научи се да говори, изпълнява си задълженията. 
Цялата тази професионална авантюра и двата му президентски мандата са нещо, което се случва по волята на други хора. Не знам кои са тези хора, но те са били толкова настойчиви и убедителни, че няма как да им се откаже. Дори не мисля, че става въпрос за тежка зависимост, принуда или нещо криминално. Просто служба, която понякога е тежка, ала трябва да се носи бодро и без възражения.  
Политиката е нещо съвсем противоположно на разписаните задължения, които са негова стихия - без излишни изненади, без резки умствени движения, без нужда от творческо осмисляне на заобикалящия ни свят. 
Но политиката на човека-калъф не е негова политика. 
Той няма своя политическа воля и не желае да има. 
Човекът-калъф изпълнява задълженията си, възлага задачи на подчинените си, следи за правилното изпълнение и не се обременява с излишни морално-оценъчни движения. 
Всичко това в рамките и комфорта на неголемите президентски правомощия все още е поносимо за човека-калъф. 
Службата си върви, протоколът се изпълнява, речите се рецитират. 
Малко е странна тая работа - президентът да се занимава с разединяване на нацията. 
Ама такава служба се е паднала. Ще караме така, докато свършат мандатите, после ще видим. 
Само че от него се иска и следваща стъпка - политическа партия и реално участие в политиката. Ако е като Стефан Янев - лесно! Ще се преструва известно време, ще отбива номера и политическите функции ще утихнат от само себе си. 
Ами ако вземе, че се получи? Той не е човек, който отбива номера, а работи съвестно. Едва ли е мислил и вярвал, че ще стане президент - ама ето че стана и то цели два мандата. 
В зората на Румен Радев Бойко Борисов каза една поговорка, която не всички разбраха: Не пожелавай жената на ближния, защото може да я получиш! 
Ами ако и в реалната политика започнат да се получават нещата? 
Ето това вече е непоносимо и напълно неприемливо за човека-калъф - реален успех на терена на реалната политика и то в такива гадни времена - война, несигурност, отговорност за тежки решения, избор между голямо и още по-голямо зло. Ако си някой си генерал, който по устав изпълнява чужда политическа воля, това е едно. Но когато се водиш политик, отговорността пред историята си е твоя лична, независимо чия невидима воля изпълняваш. 
И тук вече идва първото в живота на човека-калъф радикално решение да се катапултира от политиката и да поиска противоконституционен референдум. 
Това искане само по себе си ще раздели още повече хората и пак е грозно във всякакъв смисъл - колкото и да отпъждаш тия мисли. 
Но ако катапултирането излезе успешно - тогава сбогом, политика, здравей отново, госпожа Тишина. Експериментът с политиката стигна твърде далеч. 
Дори хора от идейния кръг, в който циркулира Радев, описаха това движение с референдума като "политическо самоубийство" - може и да е така, но парадоксът ще е човекът-калъф да опровергае всички и ходът му напук да излезе успешен. 
И тогава вече екзистенциалната мъка за човека-калъф ще е до безкрайност и обратно.