АНАЛГИН

Странно, докато се затваряхме и херметизирахме срещу един загадъчен и вероломен вирус, ние същевременно и разчитахме на него – да промени нашия свят, нас самите, съдбите ни към по смислено и по-щедро бъдеще. В самотата ни и изолацията необяснимо, мистично почти ни превземаше надеждата, че векът ни след „това” няма да е вече същият и след всичко преживяно ще се смири и хуманизира. Надежда или не, тя се превърна в убеждение, колебливо отначало, после почнаха да го пишат и черно на бяло, почти никой досега не го оспори убедително. Обяснимо: така в окопите на всяка война рядко някой си представя света след нея също тъй жесток и несправедлив. Опасността прави хората мечтатели и донякъде лакировчици. Било е глупаво да вярваме, че като отключим отново домовете си, ще отключим и една нова планета, дори – представете си! – една нова България. И че ще ни пуснат в нея...

Пуснаха ни.

Вирусът избухна в новините. Доспат, Сърница – в самото сърце на природата, в хранилището на българското здраве ковидът се разигра заплашително, зловещо. Там където водопадите от кислород от векове изцеляват болните гърди, в самите бели дробове на държавата вирусът се обяви изневиделица. И заедно с него – отровна, съкрушителна новина. Местните власти, естествено, я отрекоха незабавно. Толкова е обидна, ужасна, застрашителна. Медиите, обаче, не я отхвърлиха, тя се просмука отвсякъде, покруси не една душа, защото това е новина, от която душите се гърчат.

От страх, че ще загубят работата си, работничките от цех за играчки преди контролата гълтали таблетка аналгин. Мислех, че тези хапчета отдавна са изчезнали, чувах, че са спрени, забранени. На времето с тях укротявахме махмурлука си и надвивахме зъбобол. Сега, оказва се, с аналгин жените от Сърница се надлъгвали с термометъра при влизането на работното място. Нямайте илюзии – заради залъка.

Не съм особен познавач на този край. Но знам за родопчаните достатъчно: хора почтени, отговорни, добросъвестни. Това е повече, отколкото ми трябва, за да си представя бремето на недоимъка, на безпаричието и на глада върху раменете на тези жени, които са ги принудили да престъпят правилата, забраните и страха от смъртта, за да спасят своите надници в името на децата си. Ще ви кажа: никой под това небе не заслужава това.

Миналия месец германци протестираха срещу мизерията и унижението на български работници в месарски цехове във федералната република. Навсякъде другаде този позорен аналгин би извикал демонстрации, парламентарни дебати и задължителния всенационален скандал. Тук – не. Оказа се, че аналгинът понижава и температурата на обществото.

Таблетка за мълчание. Това е.

РЕСТАВРАЦИЯ

Сблъсках се с неочакван, покъртителен факт от действителността. Употребявам този глагол не защото „сблъсъкът” бе някакъв болезнен или с излъчване за опасност, а защото онова, на което попаднах, бе рядко, забравено, изчегъртано от нашия живот. По време на карантината около коронавируса сдружение за авторски права изпрати на своите членове писмо с предложение за парична подкрепа на нуждаещите се измежду тях. Писмото не е класифицирано, но все пак е кореспонденция вътре в група хора и затова избягвам името на организацията.

Предмет на дейност на сдружението е да защитава, да събира и разпределя възнаграждения на своите членове. Задача трудна и усложнена още повече от суровото към труда на творците българско законодателство. В допълнение трябва да подчертаем, че немалка част от авторите в сдружението живеят именно от авторските си права, а не от трудови договори. В условията на пандемията, при всеобщата криза в търсенето и предлагането на изкуство, организацията предлага на най-нуждаещите се в своите редове известна материална помощ. Жест благороден и красив, особено на фона на нашата шикалкавеща държава, която сякаш се забавлява с драматичниия недоимък в българското изкуство.

Изумлението, обаче, не е от самото предлагане на  помощ, то иде от една подробност в документите за нейното отпускане. Във формуляра, с който се кандидатства за финансова подкрепа, между останалите критерии (формални, финансови, социални) е посочен и раздел „морални критерии”  и точно той ме стъписа. Не можех да повярвам, че самата дума „морални” се появява в официален документ от 20-те години на ХХ век. Тя е прогонена, премахната е от българската действителност, зачертана е от ценностната система на държавата! И изведнъж  -„изплува”  в един формуляр на сдружение на български творци! Иначе тези критерии са съвсем  понятни: че не даваш имот под наем, че нямаш големи спестявания и пр. Тоест, че трябва сам да прецениш морално ли е да бъркаш в общата каса при толкова ударени от кризата и може би по-нуждаещи се от теб колеги. Да прецениш своите нужди и затруднения и да постъпиш... морално...

Погледнах в речника. Дума „морализация” там няма. А „деморализация” – да! Деморализират българския живот вече десетилетия. И с пълна сила!. Даже не мога и да имам претенции – по речника я карат юначагите. А да се въведе отсъстващата, съдбоносната за нацията дума се иска характер, смелост – също.  Както и да се извърши – от нас! – нещо, за което дори дума в речника липсва...

Ако аз съм изпуснал, вие видели ли сте някъде да се обявяват морални критерии в институциите и учрежденията на тази държава? Или морални изсквания за каквато и да е длъжност: учител, портиер, офицер, директор, министър, депутат? Или прости условия за пригодност: честен, справедлив, отговорен, милосърден?  Не вярвам и вие да сте засекли някъде такива условия – самите тези думи вече статистически клонят към изчезване от езика. А ето че едно сдружение, съвсем по интелигентски и без стеснение издига морални критерии – макар и в своя вътрешен живот. Не знам в какво толкова имам да ви убеждавам тук. Когато такава дума, пренебрегната и заглушавана, напира да се върне – значи положението е „до кокала”. Това е знак, че трябва да се ре-ста-ври-ра българското съзнание, българската нравствена традиция, която за народа ни е била сечиво и оръжие в неговите трудови и бранни дела. И аз съм горд, че членувам в това сдружение.

За сведение, гордостта също е едно морално качество!