Quantcast
Снегът по памет | СЕГА
facebook
twitter

Наблюдател

Снегът по памет

2 588
 EPA/BGNES
Калин Донков с наградата Орфеев венец на "Пловдив чете", 2016 г.


Внучката ми в Малта следи бавните пеперуди на снега, който вали в големия телевизор. Аз я гледам също в пряко предаване, само че по скайпа. Сверявам снеговете - онзи в телевизора и тукашния зад прозореца. Еднакви са. Всъщност това е един и същи сняг. Детето се взира в софийския по "Булсатком" и се озърта за баба си и дядо си: предишния път го гледаше миналата Коледа, това бе снегът в "Младост 2" и фамилията бе в комплекта си, всички около нея. Нослето й бележеше запотения прозорец, възторгът й се изразяваше в онемяване и безрезултатно протягане на ръчичка в опит да улови някой от белите "парцали", които тържествено слизаха зад стъклото. Напомняше Шаро от песничката, който "тревожно гледа снега" и безпомощно се чуди: "Как е възможно, що е това?" Беше виждала сняг още като бебе, но не помнеше.


Впрочем, снегът е винаги за първи път, винаги идва непознат, но защо тогава е тъй очакван, желан, мечтан? Тук всеки кмет би ме срязал: говори за себе си, не предизвиквай снега! Но аз, естествено, точно за себе си говоря и въобще не обобщавам. Ако можех да притежавам снега, едва ли бих го отстъпил някому. Освен, разбира се, на децата си, за да... остане в семейството.



Родил съм се в снегове, в затрупана под преспите топла къща



Обичах да дразня приятелите си: имам родна къща, не съм като вас от родилния дом. Тази къща, оглозгана от циганите, още тъмнее в снеговете. Събитието се случило (по думите на майка ми) "като в английски филм" - в семейното гнездо, с акушерка и с лекар. След години, в някакво интервю, разказах това на една вестникарска яребица и тя си го доизмисли: "отгледан в дантели и със слуга". По това време по телевизиите се подвизаваше някакъв от политиката, той се биеше в гърдите, че бил отгледан в дантели. От него го беше заимствала, глупачката. Приятелите ме емнаха, смееха ми се от сърце. Читателите вероятно са си казали: не го знаехме Донков, че е комплексар. Майка ми пък се огорчи, реши, че съм го измислил, защото се срамувам от скромното си детство. Та ето каква шега ми извъртяха снеговете на онази зима, попречили да я заведат в родилния дом! Утеших се, че по бяха изиграли по-лоша такава на германците под Москва - там танковете им бяха закъсали фатално и като по поръчка.

Дълго разказвах един сън с надеждата някой да ми го разтълкува.

Беше кратък и заповеден. Действието се развиваше, преди да се родя. В някаква нощ невидима ръка ме потупа по рамото и дълбок глас ми нареди: "Снегът дойде. Можеш да се родиш!" Вероятно съм го изпълнил незабавно, защото на сутринта си бях напълно и реално роден, а зад прозореца снегът бе навел клоните на липата. Звъннах на майка ми в Плевен, попитах радват ли се на снега. Нямало сняг, топло, баща ми излязъл по яке. Добре, че не споделям сънища преди обед...

В някои зими снегът се бави и тогава под сърцето ми се събират напрежения, трупат се скърби и неволи - може би защото в началото на сезона неизменно съм в "дупка" или пък небесното електричество се сгъстява по някаква своя причина.



Изгубвам духа си, не откривам импулс за никакво начало,



гневът ми си почива и неизразходван, ми тегне. Олеква ми, когато снегът слезе от небето в мрачното предградие, олеква ми начаса. Дори нощем, през спуснатите завеси, разбирам, че е дошъл. Събуждам се обистрен, подреден и ведър за първи път от много дни в един също тъй освежен и очовечен живот. "А утре - сняг, световно облекчение" - почти предсказвам времето в едно стихотворение. Малко самонадеяно е така да определяш от какво му олеква на света. И още повече - кога ще му олекне. Утре? Не е ли само знак, че го искаш неотложно и че отсъствието му в този град, в природата е вече нетърпимо?
Но първият сняг на тази зима дойде в разгара на поредния раздор: избори, референдум, бунтове на пришълците, партийни брожения, надлъгвания, заплахи. (Спомних си стихотворението на Далчев: ..." жестоки ще го стъпкат със обувките си стражарите и проститутките.") Той валя храбро и красиво, разхубави страната, изпълни тихите очаквания. Но не донесе умиротворение, нито просветление за утрешния ден. Не разбрахме знаците му. Това утре, това утре... Не можем само от сняг да направим това наше утре, както ескимосът прави къщата си от сняг. Най-малкото защото докато снегът вали, ние се държим един друг за реверите. И ръцете ни са заети. А снегът се топи...

Сравнително често, след някой хубав сняг, звъни далечна, от миналото сякаш, жена. Преди време, на границата на двата века, прочела старо стихотворение. (Бях отпечатал няколко момчешки съчинения, между тях - и любовни.) Това бяха невинни три куплета: как снегът дошел, как снежинките парят устата, как това усещане е като целувка т.н. И накрая:

"Така си спомних как тогава

целунах те по мрак.

И ми се стори на прощаване,

че съм целунал сняг."

Наивно и директно, направо детинско, пък и тази тъпа рима: "мрак-сняг"... Отпечатал съм го съвсем непредпазливо. А жената решила, че се отнася за нея. Разглежда го като отмъщение, обажда се да ме убеждава, че не съм прав. Измъквам се със шеги, защото... защото тя не вярва, че греши. Онази целувка не беше нейна. Още не се познавахме тогава. Но тя се кълне, че помни и целувката, и снега. Живее с някакъв свой сняг и вече не може да го забрави. В спомените, дори погрешни, снеговете не се топят.

Не й се чудя. Аз също дълго помня снегове.

Помня целия сняг, навалял през живота ми.

И се лъжа, че и снегът ще си спомня за мен...

 

*Текстът е публикуван в "Сега" преди 5 години. Днес Калин Донков навършва 80 г. "Сега" му честити светлата годишнина. На многая лета!

Ключови думи:

Калин Донков, рожден ден

Още

О, Чарли!

24.12.2020

КАЛИН ДОНКОВ

62755
И 257 723 496... копчета
Калин Донков чества юбилей с нова поетична книга

06.06.2022

300