Quantcast
Рицарят на Поезията пише на ръка | СЕГА
facebook
twitter

Наблюдател

Рицарят на Поезията пише на ръка

2 895
Найден Вълчев

Получих книжката  „с новогодишен поздрав” в края на декември. Минаха достатъчно дни, за да не бъдат тези редове преждевременни. Ако си спомним загадъчния живот на високата поезия  - не са и закъснели. „Найден Вълчев. Стихотворения. 2018 – 2020” е датирана по-скоро поради обичая, отколкото за да бъде застопорена във времето. Нейният адрес, както и на хубавата книга изобщо, е навсякъде в литературния безкрай. Изградени от изящно и същевременно невероятно земно слово, подобни тънки сборничета имат неограничен срок на годност. Освен това, когато поетът завърши своя окончателен  „том”, стихотворенията в този том не се подреждат хронологично, а по своята значителност, изразителност и по заложената вътре душевна свежест, както и по силата, с която в тях сияят дарбата и майсторството на автора. Ясно виждам как творбите от „Стихотворения. 2018 - 2020” ще намерят място в по-предни страници от значителния „том”, който Найден Вълчев доизпипва пред нашите очи.

Известно време си мислих, че е излишно да приобщавам редове към казаното от издателя на книгата К. Кадийски - „Навлязъл в десетотото десетилетие от живота си – размишлява той за Н.В. – продължава да е гладко избръснат, да има младежка походка, да пише на ръка и с написаното да показва свежи сетива и бистра мисъл.” Прочетох, препрочетох тази книга, сигурен съм, че нещо трябва да добавя.

В общуването си с поезията положих немалко усилия да си запазя и ролята на читател. От отношенията ми с нея скъпя най-много онези мигове, когато тя ми позволява да забравя какво знам и какво сам умея в стиха, да захвърля своите мерки и теглилики за поезия и ме оставя да й се наслаждавам. Поетите, които ме „вкарват” в това благословено състояние, са ми любими. Аз всеки път съм им благодарен. Такъв поет е Найден Вълчев. Всичко друго са подробности. И това, че някога и с разлика от много години и двамата сме завършили една и съща плевенска гимназия. И това, че отдавна, момче още, видях първото си стихотворение в списание „Септември”, посочено и отпечатано от него. И това, че после, в същото списание, заедно избирахме и предлагахме стихотворения на читателя. Респектираха ме неговият вкус, точното око и твърдостта, с която се бореше за всеки талантлив автор. Понякога, зарадван от стихотворение или дори от отделна строфа, той го прочиташе със сочния си, мелодичен глас и аз, който не помня собствените си стихотворения, след  време откривах, че този прочит се е запечатил в съзнанието ми. Но това са вече спомени, минало, а новата книга на Найден Вълчев е още „топла”, едва разгърната.

В нея, верен на собствената си поетическа градация, авторът е пресъздал мигове от днешния ни неудобен свят, проблясъци от вчера и преди, дори актуалния  стрес от вирус и мизерия, както и всичко онова, в което той е ненадминат:  реалното присъствие на звяр и природа, деликатният като далечен ксилофон звук на любовното чувство,  уханието на лятната драгалевска вечеря. Анализът не е моята сила, нито пък гоня някаква реклама: не знам дали тази книжка въобще се продава. Но който я разгърне, ще бъде светло възнаграден.

Лекотата, с която в стихотворението нахлуват чаровете на хубавата поезия, обезоръжава читателя. Той им се отдава, дори ако е бил досега неизкушен от тях. Неизтощеното в дългия творчески път любопитство на автора да опитва предизвикателствата на формата заразява и него. И на двамата това се удава естествено и... радостно. Козле от бронз и гръмоносен облак се надиграват в бурята над градеца. Една топола закопчава със златни копчета своя дълъг шлифер в късния октомври. Ако словото има релеф, при Найден Вълчев той е очертан дръзко, виртуозно. И въпреки това внушава усещането, че е слово новородено, непипано с ръка. Това, всъщност е важна подробност при този автор – той не охранява поезията си от обикновените думи, пуска ги в стиха си, въвежда ги на точното, на единственото място и те изведнъж засияват, надигат се благодарно на пръсти, за да изразят посланията на неговата душа.

Напоследък  опитвам да открия в стиховете на поетите от нашето време съзнанието за предназначението  им, за съдбата, за мисията на твореца. Намирам го и в тази книга, във финала на стихотворенито „Транс”:

 

И будя се. И в изгревния час

изправям четчицата своя слаба

да зографисвам в чер иконостас

светулките, жътварите и хляба.

 

Всичко е казано. Затварям книгата. В нея остават стихотворения, които бих искал да притежавам задълго: „Транс”, „Капка”, „Август 2020”, „Козле” и, разбира се, „Късен октомври”, в което тополата все така картинно закопчава своя шлифер. Харесва ми, че в поетовата късна есен по клоните все още има плод, харесва ми и силно ме вълнува това, че Поезията остава завинаги вярна на своите най-предани и талантливи рицари и докрай задържа над тях своята благодатна светлина. Това е справедливо и окуражава света.

 

Найден Вълчев

 

КАПКА

 

Вали, вали, по жиците се свеждат

големи капки дъжд и ти

си мислиш за ранената надежда

и – кап! – и за далечните мечти.

 

Те като тези капки отлетяха

към гърлото на калния канал

и пропълзя под старата ти стряха

лисичката на старата печал.

 

Приятели сте – кап!– седни до нея,

изпийте бавно по един коняк,

че нейната отдавнашна идея

кове там нещо и пред твоя праг.

 

Добре де – й кажи. Но тъй внезапно...

Все пак... Позалъжи я с някой трик,

преди да светнеш като тази капка,

която - кап – изчезна в този миг.

 

 

КОЗЛЕ

 

Високо над градчето, на скалата

стоеше в утрото едно козле.

Едно козле от мъртъв бронз излято,

но като живо. А не бе му зле

 

отгоре и градчето да поглежда,

и птиците, и буките под тях,

и да живее с някаква надежда,

която аз така и не разбрах.

 

Но днес го зърна облакът навъсен.

Чудесен лов! – си каза, сви насам

и го застреля весело с гърма си.

Ала козлето си остана там.

 

Ха! – викна с гърлест глас стрелецът стари

и – Тряяяс! – повтори дългия си гръм.

Не си убито ли? Но заповтаря

козлето своето: – Не съъъм, не съъъм... .

 

Тогава царят чер на небосвода

с най-черното от своите лица

се спусна да го хва.... и се набоде

на неговите щръкнали рогца.

 

Затюхка се, закърши си ръцете,

като дете заплака изведнъж

и над скалата горе, над козлето,

и над градчето долу плисна дъжд.

 

 

КЪСЕН ОКТОМВРИ

 

Нещо става, нещо иде, друго е:

де се хорът птичи пропиля?

Гледай как раздират луди плугове

ризите на жълтите поля.

 

Рижо конче тупка зад каруцата,

пълна с едробузесто цвекло.

Бабка мъкне наръч съчки. Куца е.

Лятото – било какво било.

 

Сомът се потули из подмолите.

Глухо е. Светът се умълча.

И със златни копчета тополата

дългия си шлифер закопча.

 

 

Още

О, Чарли!

24.12.2020

КАЛИН ДОНКОВ

15366
Имаме нужда от шмиргел за душата

17.12.2020

КАЛИН ДОНКОВ

2343
Сънувате ли Вавилон?

10.12.2020

КАЛИН ДОНКОВ

4670