Преди доста години, когато избирателите, отиващи до урните, започнаха осезаемо да намаляват, мнозина твърдяха, че това се случва, защото българите са заживели по-добре. Нещата в страната вървят, политиката се нормализира, хората не се вълнуват от идеологии и затова по-малко гласуват – така се говореше. Е, сега страната изпада от криза в криза, политиката се превърна в зверилник, а гражданите се интересуват от изборите по-малко от всякога. Така че тази хипотеза не издържа.

Ето какви са сухите факти. На парламентарните избори през 2009 г. – последните за първото десетилетие на века – гласуваха 60.20 процента от избирателите. На вотовете през следващите десет години активността се движеше около 50 на сто: през 2013 г. – 51.33 процента; през 2014 г. – 48.66 процента, а през 2017 г. – 54.07 процента. Изглеждаше, че трайно ще се задържим около такива стойности. Това сякаш се потвърди на първите избори за депутати за тази година на 4 април, когато гласуваха 50.61 процента.

На втория вот на 11 юли обаче дойде голямата изненада – гласоподавателите се смъкнаха до 42.19 процента. А след изборите на 14 ноември, когато участваха само 40.23 на сто, започна да се очертава тенденция – около 60 процента от българите не искат да гласуват. Това се повтори дори на президентските избори, от които обикновено очакваме по-широко участие – нали позволяват на гражданите да изберат конкретен кандидат, а не партиен анонимник.

Защо се получава така? Може би заради ковид?

Изборите са мащабни публични начинания. В подготовката и провеждането им участват много хора – избиратели, кандидати, организатори, наблюдатели. А вирусът плъзва лесно навсякъде, където има струпвания. Нормално е човек да се тревожи, че трябва да се реди на опашка в затворено място, докато около него кихат и кашлят. Не това обаче е причината българите да не ходят до секциите. Ако има нещо, което твърдо доказахме, откакто се развихри ковид, това е, че не ни пука от инфекцията. Много от българите живеят така, сякаш болестта не съществува (а мнозина даже убедено го твърдят). Тогава защо да се притесняват, че могат да прихванат нещо в секцията?

Ако ковид не възпира избирателите, тогава може би го правят машините?

Тук вече напипваме нещо. Всички познаваме хора, които се отказаха да гласуват от страх, че няма да се справят. Проблемът е сериозен. Наскоро излезе доклад на Европейската комисия, според който само един от трима българи има основни цифрови умения. А незнанието поражда страх от машините. Опитът показва, че тази плашливост се преодолява лесно. Трябва само човек да се пробва с устройството. За това обаче са нужни широки и продължителни обучителни кампании – задача, с която родните власти не се справят добре.

Тук стигаме до нещо по-лошо. Притесненията на хората съзнателно се експлоатираха от някои политици. Преди всичко от експремиера Бойко Борисов и партията му ГЕРБ. Направо е изумително каква мощна черна кампания проведоха бившите управляващи срещу машинния вот. Заплашваха ни, че колумбийци и венецуелци ще ни правят изборите; че с укрити машини ще се отчетат стотици хиляди фалшиви гласове; че разни дълбоко законспирирани манипулатори ще правят измами през софтуера на устройствата. Заговорническите схеми, с които Борисов и хората му заливаха публиката, бяха грубо стъкмени, лишени от доказателства, а понякога дори от логика. На мнозина у нас обаче, и без това недоверчиво настроени към новата технология, тези конспиративни теорийки подействаха като просветление. Дори и разумно мислещи хора, след цялата тази безумна врява, си казаха: „Тука има нещо съмнително.”

И никой не забеляза, че в седмицата след 14 ноември Борисов внезапно замлъкна. Не оспори резултатите, не поиска касиране на изборите, не се обади да каже, че противниците ще изманипулират машините на балотажа за президент. Беше ясно какъв ще бъде следващият парламент и цялата патърдия, която вдигна около машинния вот, вече не му беше потребна. Щетата върху публичното доверие към изборите обаче беше нанесена. И тя е тежка, изобщо да не се съмняваме в това.

Политическата отговорност за нежеланието на хората да гласуват обаче

далеч не се изчерпва с герберските спекулации.

За една година проведохме на три пъти парламентарни избори. Първият беше редовен, тоест напълно оправдан. И вторият, и третият обаче бяха излишни. Да бъде ясно – гражданите не са глупави, нито неинформирани. Те много добре видяха какво се случва между политиците, от които се очакваше да съставят редовно правителство и парламентарно мнозинство. Видяха група арогантни, амбициозни и властолюбиви хора, готови с лека ръка да пожертват стабилността и ресурсите на страната в условията на мащабна, многоизмерна криза. И това само защото не могат да се разберат кой да стои начело на трапезата. Тези хора претендираха, че са отговорни към обществото. Но изоставиха държавния кораб да се люшка безконтролно в бурята, докато натъкмят политическите си сметки.

Гражданите забелязаха това. И повечето от тях просто отказаха да участват в партийната игра. Даже появата на поредните месии в лицето на Кирил Петков и Асен Василев не промени това. А формацията им се издигна на гребена на вълната, поддържана от отчаяли се поддръжници на другите формации, не като привлече масово нови избиратели.

Бъдещето изглежда крайно несигурно и следващите избори, за всеобщо съжаление, може да дойдат още догодина. Ако кризата продължи и политиците отново се провалят, до секциите ще отидат само партийните лидери и шепа от най-закоравелите им поддръжници. При такова развитие българската политическа система е заплашена да остане без своята основа – избирателите, които й дават демократична легитимност. Кой ще може да каже, че парламентът и правителството управляват от името на суверена, ако са гласували 30-ина процента? А до какво може да доведе подобна ситуация, направо е плашещо да се замисли човек.