Самокритиката не е сред силните черти на политиците. Твърде самовлюбени са и твърде убедени в своята непогрешимост, за да признаят, че често оплитат конците. А и знаят, че общественото мнение ще се настрои (още повече) срещу тях, ако открито изповядат своите гафове и провали. Затова, когато родните партийни вождове изведнъж вдигнаха олелия срещу „феодалите“ сред собствените си хора, човек не може да не се зачуди какво става.

Пръв беше Бойко Борисов. През последната година босът на ГЕРБ почти не пропуска партийна сбирка, на която да не се нахвърли на „деребеите“, петнящи имиджа на управляващите с демонстрации на богатство със съмнителен произход. Даже стигна и до открити закани: „Ако някой някъде се мерне с по-лъскава кола или нещо подобно, в неговото населено място почват да го забелязват, че е излетял в облаците, махайте незабавно, и да се прибира, и да се оправя“.

Далеч по-интересно беше, когато срещу феодализма скочи ДПС. Движението е пословично с жестокия контрол, който упражнява върху владените от него общини в смесените райони. Затова стана много забавно преди местните избори, когато хората на Ахмед Доган

изведнъж се погледнаха в огледалото и изригнаха от възмущение

срещу това, което видяха. „Понякога, увлечени в своето его и егоцентризъм, създаваме и изкривени модели и форми - самозабравили се, самовлюбени егоцентрици, които, ако във времето не се вземат мерки, стават местни деребеи, за да стигнат до ситуацията да си мислят, че са местни феодали и са вечни“, посипа си главата с пепел водачът на ДПС Мустафа Карадайъ пред партийни комсомолци.

Ясно е, че проблемът с партийния феодализъм е достигнал страховити мащаби. Голяма част от страната е парцелирана от разни местни тартори. Печално известното село Галиче с неговия (доскоро несменяем) кмет Ценко Чоков е драстичен пример - за съжаление, далеч не единственият. Някои от велможите са просто галеници на големите политически сили, които им позволяват да си заградят парче от държавата, върху което да господаруват, а в замяна се отчитат в партийните каси и осигуряват гласове на изборите. Други сами са се добрали до власт и пари, след което са открили колко изгодно може да бъде обвързването с политиците, от които получават публични постове и закрила.

Подобни тъмни сделки у нас отдавна са се превърнали в нормална политическа практика

От колаборацията с местни големци зависи до голяма степен изборния успех на политическите сили, особено когато се избират кметове и общински съветници, както и самото съществуване на партийните структури по градове и села. Затова тези хора осъзнават своята сила и не се страхуват да дават отпор на далеч по-мощни политически фигури, ако нещо не ги устройва.

Показателни в това отношение са честите случаи, в които опитите на централните партийни ръководства да кадруват из страната се посрещат с твърда съпротива от низовите организации. Това става дори във вождистка партия като ГЕРБ. Например през август тази година русенската структура се разбунтува, след като партийните босове в София й натрапиха за шеф външен човек, и ултимативно поиска неговото отстраняване. От централата в столицата мълчаливо пренебрегнаха оплакванията и, случайно или не, ГЕРБ претърпя жесток провал на местните избори в Русе и областта.

И тук е същината на проблема с неконтролируемите местни тартори, както го виждат политици като Борисов и Карадайъ. Не ги вълнува, че един квартал, махала, село или цял град се подчиняват на интересите (а понякога дори и прищевките) на някакъв главорез, овластен благодарение на пари, политически връзки или някоя криминална групировка. Тревожи ги, че такива хора понякога правят по-трудно печеленето на избори. Или най-малкото ги използват като извинение за своите провали, както направи Борисов, за да обясни

редицата поражения, които ГЕРБ понесе на местния вот

„В някои от структурите на страната са се превърнали в деребеи и точно в тези градове загубихме.“ За пример докъде води непослушанието посочи партийната организация в Благоевградско - друга област, където управляващите се сринаха на местните избори. „Аз ги очаквах тези резултати... Събрах ги Камбитов, Икономов, на Сандански кмета, и им казах: "Ще загубите". - Не, ще спечелим. Добре, ще ви дам и този шанс“, разказа наскоро Борисов как неуспешно се опитал да излезе наглава с местните фактори. И под този предлог се закани да направи сериозни рокади сред партийните шефове в областта.

От ДПС ползваха същото извинение, за да отпишат още преди изборите редица общини от списъка със своите владения. „Загубихме общини заради партийни грешки, които ние в партията не тръгнахме да коригираме. Ние днес говорим за отворено управление, а вътре в партията създаваме субекти, които искат да държат хората под страх в 21-ви век. Това е абсурдно и недопустимо”, обясняваше Карадайъ месец преди вота. Като такива общини открои Дулово, Исперих, Никола Козлево, Главиница, Кубрат. И допълни: „Вместо да получаваме жълт картон от народа заради изкривени модели от някои персони в партията, в момента ние всички сме амбицирани да взимаме превантивни мерки дори с рискове за избори за поправяне на моделите. По този начин Джебел не ни трябва по онзи изкривен модел. По същия начин и Хитрино. Това не може да е моделът на управление в 21-ви век”.

От обясненията на Борисов и Карадайъ стана ясно следното: Първо, наличието на партийни феодали по места е персонален, а не структурен проблем. Имало някакви хора, които не се съобразявали с партийните централи, създавали „изкривени модели” и държали местните жители „под страх”. Откъде са дошли, кой ги е издигнал и как са се задържали на власт - по тези въпроси Борисов мълчи, а Карадайъ признава с половин уста, че става въпрос за „партийни грешки, които ние в партията не тръгнахме да ги коригираме”. Второ, отношението на партийните вождове към подобни хора се определя от изборните резултати. Можем да се обзаложим, че ако ГЕРБ беше спечелила в Благоевградско, нямаше да чуем и една лоша дума по адрес на местните партийни велможи. А ДПС с удовлетворение си прибра община Джебел, която уж не им трябваше. Очевидно за депесарите смяната на кмета влече със себе си и смяна на „онзи изкривен модел”!

Така проличава лицемерието на критиката срещу „феодализма”. Когато слуша и върши работа, местният тартор е „наше момче”, което заслужава само похвала (и отплата). Когато издънва партията или я предава, тогава се превръща в символ и причина за „изкривения модел” в местната власт. С една такава елементарна словесна „врътка” въпросът за партийния феодализъм се трансформира от съвсем реален и много тежък проблем в поредното оръжие в политическите противоборства.