През лятото на 2020 г. президентът Румен Радев нанесе здраво кроше на премиера Бойко Борисов с призива „Мутри – вън!”. Замаяният Борисов реагира като пробута на хората лъжовния лозунг „Време за рестарт”, захаросан с проект за нова конституция, което бе доста нахално действие от политик, който предлага нов основен закон, докато системно подритва действащия.

Всъщност, за всичките му години на власт така и не разбрахме дали герберският вожд е запознат с основния закон. Вероятно не, защото Борисов е от онези политици, които не обичат да им се напомня, че властта им е ограничена. А конституцията прави тъкмо това. Нейният член 1 започва с думите: „България е република с парламентарно управление.” А по-нататък четем: „Народното събрание осъществява законодателната власт и упражнява парламентарен контрол.” Досущ същите текстове бяха дословно прекопирани и в позорно провалилия се конституционен проект на ГЕРБ.

С други думи, основният закон постановява, че правителството и неговият водач носят отговорност пред Народното събрание. Причината е ясна и за децата – гражданите избират депутатите, които на свой ред определят главата на изпълнителната власт и неговия кабинет. Така конституцията съвсем недвусмислено очертава йерархията на държавната власт в съвременната българска република: най-отгоре е народът-суверен, следва избраният от него парламент, а по-надолу – изпълнителната власт, възглавявана от министър-председателя, който се отчита пред депутатите.

Борисов обаче – подтикван от тщеславие и стремеж към всевластие,

обърна тази схема надолу с главата 

Вместо Народното събрание да контролира него, той започна да контролира законодателната власт. Чрез своите послушни депутати и скрити и явни политически съюзници, Борисов превърна парламента в кукла на конци, която с едно негово дръпване одобрява всяка премиерска хрумка. А парламентарният контрол – една от двете основни функции на депутатите, напълно се изпразни от съдържание. Може ли куклата да привиква онзи, който й държи конците? Няма как да стане.

А поводи Борисов да говори пред депутатите (а следователно и пред гражданите) има премного. Почти цялата 2020 г. премина под сянката на коронавирусната пандемия. Народното събрание беше принудено да предприеме безпрецедентни стъпки, включително да въведе извънредно положение и да подчини страната на извънредно законодателство. Проблемите и сложните казуси никнеха по-бързо от гъби след дъжд, а от депутатите се очакваха бързи и генерални решения, които да очертаят пътя, който да следват останалите държавни органи.

Къде беше премиерът тогава? Не и в парламента

А през лятото дойдоха уличните протести срещу правителството и прокуратурата, а с тях и политическата криза. Нервността, която беше обзела премиера след избухването на пандемията, вече се превърна в страх, че властта може да се изплъзне от ръцете му. Паниката му се предаде и на управляващото мнозинство в парламента, което с маниакално упорство започна да го прикрива, когато опозицията искаше да му зададе въпроси или да го изслуша – сакън, да не го вкарат в политически капан и да скапят съвсем и без това издишащата му репутация. От ГЕРБ стигнаха дотам, че не позволиха Борисов да бъде привикан дори и за кризата в отношенията със Северна Македония от края на 2020 г. А това беше темата, по която той можеше и трябваше спокойно да говори – все пак беше присъствал на срещите на най-високо ниво с европейските лидери, засягащи интеграцията на Западните Балкани в ЕС.

Добре, хайде да речем, че политически съображения го държат настрана от парламента заради опозицията, която точи зъби да заеме мястото на неговата партия във властта. Само че

не говорим за нещо, което датира от няколко месеца 

А за поведение, което премиерът демонстрира вече години наред – независимо дали политическата конюнктура го поставя в силна или слаба позиция. Това ясно доказва, че той въобще не се интересува от конституционните си задължения. Още по-малко от това, че като глава на изпълнителната власт, трябва редовно да информира обществеността за политиките на своето правителство. Вместо това съзнателно заменя парламентарния контрол с неудобните му въпроси с възможността да споделя каквото на него му е угодно на импровизирани брифинги от джипката си или на правителствените заседания, където е заобиколен от угодно настроения си антураж.

Всъщност, с презрението, с което се отнася към парламента, Борисов показва, че няма никакъв респект към българските граждани, за които иначе уж твърди, че дава мило и драго. Защото, в крайна сметка, законодателната институция не съществува по своя или по божия воля. А по волята на народа. Затова се казва Народно събрание. Пука ли му на Борисов за суверена? Отговорът е очевиден.