Франция създаде дълга традиция в отношенията си с България. Но никога не се е намесвала грубо. Най-силно впечатление ми остана една дума, защото се появява във възлови моменти. Франция придружава България. Не толкова с външна сила, колкото самата България затрудняваше развитието си поради своята обърканост. Подходът на Париж се проявяваше много ефикасно.

1. Думите на Франсоа Митеран бяха възлови

В началото на 1989 година президентът Франсоа Митеран се готвеше за посещение в България, където старата политическа система не бързаше да си тръгне. Париж отделяше голямо внимание на Централна Европа, но интересът към България бе по-слаб. Работех в бюрото на БТА в Париж и се обърнах през канцеларията на Елисейския дворец към президента за кратко интервю. Обикновено кореспондентите в чужбина първо разчитаха на указания от ръководството. Имаше дори случай, когато интервю с индийската премиерка Индира Ганди не бе публикувано, защото кореспондентът на БТА не бил получил указания „отгоре“. Митеран ми отговори накратко на въпросите и никой не възрази да ги огласи. После се срещна на прочутата Закуска в посолството с все още сдържаните български „дисиденти“, въпреки че в други държави се чуваха по-силни гласове. Самото присъствие на Митеран вдъхна кураж, който започна да расте към края на годината. Придружаването от Франция означаваше „Не се плашете! Ние сме наблизо.“

Точно 5 години след прословутата „Закуска“ президентът Франсоа Митеран се върна в България през януари 1994 г. По това време работех вече в частния нов вестник „Континент“. След като злощастно за БТА ръководство бе закрило през 1991-1992 година цялата си кореспондентска мрежа в чужбина, включително и последното си бюро в Париж, опитах от София да получа ново интервю с Митеран. Изненадващо получих бърз отговор от Елисейския дворец и го публикувах на първа страница на „Континент“. Митеран излъчваше достолепие, скромност и мъдрост, които лесно вразумяваха събеседниците си. Желанието му да придружава България имаше притегателна сила.

2. Жан Сетланже въведе България в Европа

През 1990 г., след падането на режима на Тодор Живков новата власт направи сондаж как България да се присъедини към първата европейска организация. Посетих Съвета на Европа в Страсбург, където година по-късно бяха определени двама наблюдатели за подготвянето на България – един от Франция и един от Австрия. Това бяха Жан Сетланже и Фридрих Кьониг. Отразявах работата и на двамата наблюдатели, но най-силно впечатление ми направи г-н Сетланже. Той бе инициатор на Европейската народна партия и основател на Фондацията „Робер Шуман“.

Сетланже бе смятан за духовен син на бившия френски външен министър Робер Шуман (който нямаше деца), чиято декларация през 1950 г. сложи началото на изграждането на обединена Европа. В амбицията си да внесе повече политическа култура в България Сетланже организира чрез фондацията си балканска конференция в София през октомври 2002 г. под наслов "Югоизточна Европа по европейски път", като успя да събере в една зала на Народното събрание НДСВ, СДС, БСП и ДПС и да ги откъсне от теснопартийните им кавги.

Той препоръча България да бъде приета в Съвета на Европа през 1992 г. Това бе първата европейска организация, отворила вратите си за нашата държава и послужила й като преддверие за кандидатстване в Европейския съюз.

Жан Сетланже (починал на 94 години през 2018 г.) бе от категорията професионални политици. През 1997 г. се оттегли от изборни длъжности след 41 години кариера - в Националното събрание, в Европейския парламент, 13 години в Съвета на Европа. Той бе председател на групата за приятелство с България във френския парламент, а след приемането на страната в Съвета на Европа бе докладчик за нея в ПАСЕ от 1995 до 1997 г. и следеше развитието на демократичните й процеси. Като десен центрист негова бе политическата формула за „успокоена демокрация“, която предлагаше на българските политици по времето на най-острото противопоставяне между СДС и БСП. Тези две партии страдаха от рецидивите на 100-годишната Гражданска война в България, започнала още през 1918 година и нагнетила с престъпления и взаимна омраза както отдясно, така и от ляво. Целта на Франция бе да се успокои държавата благодарение на стила чрез придружаване.

Сетланже поддържаше близки контакти с бившия български президент Желю Желев, когото покани за автор на предговора на единственото издание в България на книгата на Робер Шуман - "За Европа", излязла през 2001 г. у нас в превод от Светослав Терзиев. И двамата бяха поканени в Двореца на Европа в Страсбург през април 2001 г., където бяха удостоени от Жан Сетланже с почетни медали на Фондацията „Робер Шуман“. Церемонията стана в присъствието на генералния секретар на Съвета на Европа, председателката на ПАСЕ, депутати от Франция, България и други страни, а също съдии от Европейския съд за човешки права.

3. Придружаването от Франция разбрах лично

Като кореспондент в чужбина бях изпратен най-напред в Индокитай, където ми бе възложено да създам бюро във Виетнам (Ханой), отговарящо също за Лаос и Камбоджа. Пристигнах през октомври 1981 г. – две години след китайско-виетнамската война, шест години след Виетнамската война на САЩ и 27 години след Индокитайската война. Навсякъде цареше мизерия, но към България се изразяваше приятелство. Следите от големите сили правеха впечатление главно с наследената разруха, но в сравнение с Китай и САЩ имаше и видими положителни спомени от Франция. На първо място бе прекрасният оперен театър в Ханой, построен през началото на ХХ век по модел на Опера Гарние в Париж, кокетните улици и сгради в центъра на столицата, модерния направен от французи Сайгон (днес Хошимин), и други. Впрочем, националният герой Хо Ши Мин бе френски възпитаник, който през 1920 година участва в учредяването на Френската комунистическа партия и се обяви срещу колониализма. Най-силно впечатление ми правеше заменянето на китайските йероглифи с изобретена от французите латинска азбука за тоничната виетнамска реч. Ние знаехме кои са създатели на нашата кирилица, а виетнамците знаеха, че дължат на французите сегашния си писмен език.

Там работеха само двама френски кореспонденти – от Франс прес и вестник „Юманите“, с които поддържах контакти, въпреки че блоковата система бе в сила. А френското посолство в Ханой канеше дипломати и други европейци в неговото кино, макар и с доста стари филми. Също така намирах на пазарите някои стари френски книги.

Още по-трагично бе положението в Камбоджа (бивша Кампучия). Посетих я на 7 януари 1982 г. и заварих все още безлюдна столицата Пномпен, но съществуваше с прекрасни пусти улици и сгради във френски стил. По време на червените кхмери са убивали всеки, който е употребявал чужд език, бил е грамотен или просто е носел очила. Още не виждах почти никого на един от булевардите, но някой ми повика зад гърба ми: „Monsieur, vouliez-vous un cyclo-pousse?“ („Господине, искате ли велорикша?“). Смаях се, че някой възприема случаен чужденец като връзка със скъсаната френска нишка от миналото.

После ми се случи подобно нещо и във Виентян, столицата на Лаос. Потърсих в неговата скромна информационна агенция телекс, откъдето да установя връзка с виетнамската агенция, а оттам и до БТА, но получих стар френски телекс от 30-те години на ХХ век, който не печаташе текст върху хартия, а само върху перфорирана лента. Хубаво бе, че можех да чете и перфоленти, както ги четяха французите половин век по-рано. Тъничката връзка с външния свят още вършеше работа.

Постепенно интересът ми към Франция се засили поради придружаването ми в преоткриването на историята на Индокитай. След като се върнах в България, БТА реши през 1988 г. да ме изпрати в Париж, където впрочем намерих още колеги от бившите социалистически страни, с които поддържах контакти в Ханой. Оказах се последен кореспондент на БТА в Париж, но заедно със съпругата си Христина се върнах с много ценности – сина си, роден в Clinique de la Muette, (днес Деян е адвокат и има семейство и деца в София). Запазих изобилни френски контакти, редки книги за агенционната журналистика, дала от Франция начало на тази професия в света.

4. Парижки интерес към втора кариера

Придружаването ми от Франция в академичната сфера се прояви веднага след завръщането ми в София през 1991 г. Предложих нов курс лекции във Факултета по журналистка и комуникации в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Забелязах празнина след завършването ми на висше образование през този факултет през 1977 г. и след 15-годишния си стаж в БТА. Не съществуваше в България помощна литература за функционирането на агенционна журналистика. От 1992 г. до 2024 г. бях гостуващ преподавател във Факултета по журналистика, където учредих лекции по Агенционна журналистика за бакалаври и добавих в програмата си лекционен курс по Журналистическа деонтология за магистри. От 2015 до 2020 г. преподавах по тези дисциплини също в Университета за национално и световно стопанство (УНСС).

Поканен бях за специализация като преподавател през 2003 г. във Висшето училище по журналистика в град Лил, Франция, а също и проучих работата във вестник "Фигаро" и в АФП. Написах книгата „Агенционна журналистика“, призната като учебно помагало на студентите. Между многото непознати факти е посочена и заслугата на Леон Поньон, единственият френски журналист от агенция „Хавас“ (предшественика на АФП), отразил от българските земи през 1877 г. руско-турската война в битките край Плевен и едва спасил живота си. Той бе посрещнат в Париж като герой. Такава друга книга не е издавана в България, а и в чужбина рядко има изследвания на агенционната журналистика. Книгата бе издадена през 2006 г. от Университетското издателство на Софийския университет „Св. Климент Охридски“.

От 2007 г. съм доктор по журналистика, след като доказах, че журналистическата информация не е стока, а основно човешко право. Висшата атестационна комисия ми издаде диплома.

От 2009 до 2015 г. два мандата бях член на постоянна комисия на Националната агенция за оценяване и акредитация на висшите учебни заведения (НАОА).

5. Невидим принос за "френското предложение"

През 2022 година Франция изпълни възлова роля като ротационен председател на Съвета на Европейския съюз за решаване на проблемите с Република Северна Македония, която се държи зле към България. През 2019 г. третото правителство на Бойко Борисов наложи вето върху кандидатурата за Европейския съюз на Северна Македония под настояването на националистическия партньор ВМРО в коалиционното правителство. Най-острият спор бе за принадлежността на Гоце Делчев. Сблъсъците между историците за националните герои намираха слабо познание в Европа. Затова България постепенно изпадна в изолация поради непознаването на историческите ѝ правди. Така Скопие получаваше нова възможност да злепоставя българите. През ноември-декември 2021 г., когато приключваше председателството на Германия, която не одобряваше наложеното вето, пуснах статии във вестник „Сега“ за друг подход, който да извади България от изолацията. Предложих България да изостави ветото, но да поиска само едно от Скопие – признаване наравно с другите етноси на човешките права на българите. Сътрудник на президента Румен Радев ми се обади за разяснения, а идеята бе възприемана от държавния глава. Четири месеца по-късно я представи като своя идея. Може би това бе единствената му полза за България през двата му мандата. Междувременно общувах с френски дипломати, за да им обясня защо този подход е приемлив за всички държави в ЕС. В някаква степен той се основава на Пакта за стабилност от 1993 г., помогнал чрез инициативата на Франция за отваряне на Европейския съюз за кандидатите, които заличават проблеми помежду си.

През юни 2022 г. президентът Еманюел Макрон обедини членовете на Европейския съюз да придружат правото на българите в Северна Македония, признати и от останалите държави. Затова България няма смисъл днес да преговаря със Скопие, а се придържа единствено към общия принцип на „френското предложение“. Отново се връщаме към възловата дума „придружаване“ от Франция за България.