За актьора Мариан Бачев най-силният творчески импулс е човек да е щастлив. Той не е почитател на изтормозването в изкуството, за да се получи истински шедьовър. Не отрича метода на създаване през личната драма и тегобата, но сам смята, че творчество се прави с лекота, позитивизъм и любов. Пък и нали работи най-вече в светлия жанр. Но дори когато се заема с нещо сериозно като мюзикъла „Чаплин“ например, гради образа, възползвайки се от това, че всичко плашещо в живота на героя му го е подминало: от пълната мизерия през политическите гонения до свръхбогатството. За което е благодарен…

В края на януари Мариан отпразнува излизането на сцена в Драматично-куклен театър „Константин Величков“ – Пазарджик на комедията „Познай кой ще дойде на вечеря?“, в която си партнира с Диана Любенова и младия Антоан Петров-Анди. Софийската премиера е в понеделник, 19 февруари, в „Сълза и смях“. В момента в портфолиото на Бачев присъстват още няколко хитови заглавия: прословутият „Аз, досадникът“ и „Балкански синдром“ – съответно продукции на Пазарджишкия и на Русенския театър, както и „Операцията“ и „Да, г-н премиер“, които се играят като независими проекти. Всички те активно пътуват у нас и по света, благодарение на което любознателният актьор опознава различни публики. „Публиката от град до град е различна и не мога да си обясня напълно този психологически феномен. Зрителите идват с индивидуалните си енергии, които в залата по неведоми пътища стават една обща енергия. Има случаи на пълна тишина при геговете, а накрая 10 минути не можем да си тръгнем на поклоните. Друг път зрителите реагират на необясними места. В много градове извън столицата пък публиката аплодира актьора, още щом се появи като определен персонаж, което рядко става в София“, разказва Мариан Бачев, като добавя, че аплаузите винаги са добре дошли, независимо дали са поднесени в началото, по средата или в края на представлението – те са единственият „бакшиш“ на актьора за добре свършената работа.

С учениците от Американския колеж, където преподава драма, актьорът ще постави в края на февруари пиесата „Хотел между тоя и оня свят“ от Ерик-Еманюел Шмит. А с двете възрастови групи в Театрална работилница „Мариан Бачев и Аркадия Фюжън Арт“ – школата, която той е създал и ръководи заедно със съпругата си, актрисата Милена Видер, ще се правят „Сън в лятна нощ“ на Шекспир и постановка по разкази на Чудомир. Първите възпитаници на школата отпреди 9 години вече са се пръснали от Сливенския театър до Кукления, по класовете на Маргарита Младенова, Иван Добчев, Пламен Марков, Здравко Митков в НАТФИЗ. 

В личен план Мариан Бачев също е щастлив. Макар да са заедно отдавна, от година и половина с Милена са и младоженци. Голямата им дъщеря, 17-годишната Александрина, наскоро придоби право на участие в журналистическа програма в Университета в Амстердам. По-малката, третокласничката Косара, взема уроци по вокално майсторство и заедно със сестра си често печели кастинги за озвучаване на филми. 

Познай кой какво направи

За комедията „Познай кой ще дойде на вечеря?“ репетирахме с изключителна лекота, без напрежение, детайлно. За Росен Белов (актьор от Театър „София“), с когото от 8 години работим заедно в школата „Аркадия Фюжън Арт“, това е режисьорски дебют на професионална сцена – той неотдавна завърши режисура при известната Възкресия Вихърова. В школата и той, и голяма част от децата по негласна уговорка ме наричат „шефе“. Но по време на репетициите Росен постанови: „Сега аз съм шефът. Разменяме си ролите и ти ще изпълняваш всичко“. Един ден, след като завършихме дълга сцена към края на представлението, той започна да прави бележки: „Нещо се сбутахте… Променихте финала, но искам да си остане, както го бях направил: Мариан държи чашата и бутилката, Анди му ги взима и отпива от неговата чаша“. Споглеждаме се с младия колега и казвам: „Росене, нещо бъркаш, аз никога не съм държал бутилка и чаша, това са някакви стари варианти“. Анди и той: „Роска, извинявай, но не съм взимал чашата и бутилката от Мариан“. А Росен: „Момчета, преди финала Анди отиде, взе чашата от ръцете на Мариан, взе му и бутилката, сипа си уиски, остави бутилката на голямата маса и седна на дивана“. Казвам: „Това никога не се е случвало, Росене. Аз взимам бутилката и чашата и аз сядам на дивана. Анди нищо не ми е взимал“. Накрая режисьорът не издържа: „Вие на луд ли ме правите? Аз записах финала, защото исках да видя дали ще ми стигне времето за музика. Гледайте!“. Сядаме тримата, пуска той записа и… виждаме как аз държа бутилката и чашата, как Анди идва, взима ми бутилката и чашата и сяда на дивана. С Анди буквално онемяхме, за първи път ни се разкриваше, че сме направили нещо, което не си спомняме. И двамата за първи път се чувствахме толкова глупаво. „А най-глупавото щеше да бъде, че ако го нямах този запис, вие щяхте да сте убедени, че аз съм изтрещял“, казва Росен. А аз: „Не мога да скрия, Роска, че вече си го мислехме. Но сега тъпото е, че ние и за себе си го мислим вече“…  Беше много странен момент: ти изпадаш в дуенде, ти си в такъв поток, че си верен на действието, но си забравил елементарни подробности. Така е, човек може да направи нещо на сцената, за което да няма никакъв спомен после.

Да се казваш Кадие Евро

Понеже със Сашо Кадиев и още няколко колеги вече 10 години играем спектакъла „Аз, досадникът“ от Франсис Вебер, започнахме да се провокираме взаимно, за да ни е интересно. Чак на финала на представлението аз, например, разкривам истинското име на героя си, защото до този момент съм играл наемен убиец под прикритие. Някакво френско име си измислям – каквото и да е. Представил съм се на героя на Сашо като Жан Мартен в началото и сега, в края, си измислям някой Ксавие Доранже, Флоран Дьобуа или друг подобен. На едно от последните ни представления решавам да го подразня и обявявам: „Аз не се казвам Жан Мартен“. – „А как е вашето истинско име?“ – „Казвам се Кадие Евро!“. В първия момент той не зацепва, след това огромните му очи се отварят още повече, а публиката се залива от смях, така че полилеите треперят, защото разбира, че го майтапя. А той: „Какво е това тъпо име? Никой не се казва така…“ – „Напротив, баба ми е албанка“, казвам аз. „И моята…“, доверява той. Това са от тези много забавни моменти, с които си разнообразяваме живота. В такива случаи Сашо винаги излиза след представлението и се обръща към публиката: „Уважаеми зрители, както видяхте, тук имахме някои импровизации с Мариан Бачев. Да знаете, че тия неща ги правим специално за вас абсолютно безплатно – няма да ви искаме допълнително пари на излизане.“

От „Пляк“ до „Бум!“

Пак на финала на „Аз, досадникът“ персонажът на Сашо Кадиев трябва без да иска да ме простреля с един газов пистолет. Този пистолет е на 25 години, участваше и в спектакъла „Гняв“ по Стивън Кинг, с който аз, Диана Любенова и Росен Белов се дипломирахме при проф. Надежда Сейкова в НАТФИЗ. Беше първо на брат ми, по-късно го регистрирах в полицията на мое име. Звукът от обикновения театрален капсов пистолет е много никакъв – „Пляк!“, и няма нужния ефект. А газовият е с халосни патрони и гърми истински. Та същия тоя пистолет включихме и в „Аз, досадникът“. Нося го всеки път и след представление си го прибирам, защото иначе трябва да стои в каса, да имаш оръжейник в театъра и т. н. Веднъж в края на спектакъла, когато героят трябва да каже „Съжалявам, пистолетът сам гръмна“, нашият пистолет почва да чатка, но не гърми – щрака няколко пъти напразно, просто барабанът не превърта. И двамата със Сашо се гледаме и не знаем как да продължим. Тогава аз за някакви секунди решавам да постъпя по Брехтовски: „Уважаема публика, очевидно имаме пропуск в реквизита. Затова ще спрем и ще върнем малко назад, а вие, моля, да си представите как пистолетът наистина гръмва!“. Когато моментът идва, Сашо изкрещява „Пааа!“, а аз „Аааа!“… След като смехът в залата утихва, той се обажда: „Пистолетът сам гръмна, честно ви казвам!“. Оттогава сме имали около 150 представления и може би само един-два пъти пистолетът е засичал, въпреки че има патрон. Сега преди всяко представление аз го преглеждам лично, навивам му едни пружинки, за да съм сигурен, че ще направи оборот. Нали Чехов е казал, че ако в първо действие на сцената виси пушка, в последно действие тя непременно трябва да гръмне. Или ако не гръмне, както в нашия случай, то задължително трябва да обявим, че е гръмнала, но по технически причини това не се е чуло…

Със скоростта на светлината

Любима случка от „Шоуто на Слави“. Още сме в бТВ, малката ми дъщеря Косара току-що се е родила. Ние, актьорите, по обяд получаваме информация какъв ще ни е ангажиментът за вечерта. Имаме дневен запис от 15.30 ч., когато се записва и гост за следващия ден, и вечерен запис в 20.30, който си е за деня. Един ден до 13.30 на мен никой не ми се обажда и си казвам: чудесно, значи няма да имам дневен запис, за вечерния ще ми се обадят до час и половина-два. Казвам на жена ми: дай ми детето за разходка. Нахранвам го в градинката, оригвам го, слагам го да спи в количката и сядам на пейка с кафето. И в 15.20 ми звъни Тошко Йорданов: „Имаш скеч, секретарката е забравила да ти се обади. Къде си?“. В „Банишора“ съм. От „Банишора“ мога бързо да отида до НДК с колата, но скечовете са в първата част на записа. Казват ми: ще разместим програмата така, че скечът да е последен. Какво имам? Имаш Бареков. А той се прави с гола глава, която се лепи, не с перука – изисква технологично време Казвам: добре. И почвам да тичам с количката нагоре по баира на „Опълченска“, ама понеже плочките на тротоара са разбити, тичам по пътното платно с бясна скорост. Асансьорът ни в блока е с плъзгащи се врати и има едни 10 минути в денонощието, когато слънцето блести под такъв ъгъл във фотоклетката на асансьорната врата, че тя не се затваря – тръгва да се затваря и пак се отваря. Хващам точно този интервал. Оставям количката в коридора, грабвам детето и чантата, правя с ръка сянка на фотоклетката – вратата успява да се затвори и пак се отваря. Няма да стане. Качвам се пеша до вкъщи, хвърлям бебето на Милена, слизам обратно, вземам колата и докато пътувам към НДК свалям късите гащи и фланелката, за да облека костюм. Обаждам се на шофьора на шоуто да дойде да посрещне колата, защото нямам време да търся място за паркиране. Идва той, а и гардеробиерката също е слязла с него и ми носи риза, сако, вратовръзка, обувки, за да мога директно да седна при гримьорката да ми сложат „голата глава“. Снимките за шоуто вече вървят, станало е четири без петнайсет. Аз толкова съм се изпотил от напрежение, че не могат да ми залепят „шапката“ – те я лепят, тя се отлепя. Накрая все пак ме гримираха. И изведнъж чувам Слави да казва по време на втория рекламен блок: „Беше много хубав разговорът с госта, няма да има скеч“. И тогава аз седнах и направо ревнах – не можех да повярвам, че за 30 минути всичко това ми се е случило…

Досущ като трафиканти на органи

На турне сме в САЩ със спектакъла „Операцията“ – дълго турне, три седмици и половина. В последния ден от Лос Анджелис се прибираме аз и Орлин Горанов с един полет, а Тони Минасян и режисьорът Борето Панкин с друг. С нас двамата е и „трупът“ – пациента, когото сме нарекли Стамат Спиридонов Сандалташев. Куклата с човешки ръст пътува карго, в багажното отделение в специален сандък, но вътрешностите й – 2 бели дроба, черен дроб, стомах с черва и 2 бъбрека, заедно с още дребни неща към тях, пътуват винаги като ръчен багаж. Защото ако по някаква причина Стамат не пристигне, винаги на негово място може да легне жив колега, но червата, които вадим и връщаме в корема, са незаменими, те са действащо лице и не можем да си позволим да ги няма. На всяко летище, преди да ги пуснем на лентата, поясняваме на служителите, че това е реквизит, и отваряме чантата да покажем какво има. В Ел Ей обаче, където е Холивуд – Меката на киното, в момента, в който казахме, че носим „вътрешности“, ни извикаха двамата с Орлин настрани в една стаичка. Откъде ги имате? А ние ги бяхме поръчали в САЩ от фирмата, произвеждаща реквизитите за сериала „От местопрестъплението“, червата изглеждаха много истински. Обясняваме, че са пълни с ориз, за да не се овлажняват, показваме им клипчета, че сме актьори – напразно. „Имате ли нужда от уединение, или да ви претърсим тук?“… Орлин го оставиха бос, а мен, понеже аз съм този, който носи червата, казаха, че трябва да ме претърсят по-обстойно.

Викнаха специална група от 4-ма служители с куче, което да издуши всички вътрешности на Стамат Спиридонов Сандалташев, разрязаха и накъсаха силикона, за да проверят вътре какво има. И казаха, че ще трябва да изчакаме 40 минути да излезе пробата, а на нас самолетът до Европа – за Истанбул, ни излиташе след 25. Ще си изпуснем полета, но тях това не ги интересува. Дойде ред и на претърсването. Един много здрав, едър чернокож митничар нареди: „Застанете с ръце, опънати встрани, и крака на ширина на раменете“. И започна от глезените нагоре, докато стигна до чатала, такова опипване на всичко, което имам отпред и отзад, че Орлин, вече на български, отбеляза: „Според мен ти правят профилактика на простатата…“. „Орлине, майка му дали знае какво работи?!“, попитах на български и аз. След което чухме по уредбата: Last call for Mr. Orlin Goranov and Mr. Marian Bachev. Най-сетне ни освободиха и ние с Орлин и червата се юрнахме да тичаме през цялото летище Ел Ей и по един ръкав до самолета на Turkish Airlines. Хванахме го, но наистина се качихме последни, последни. А реквизита го дадохме на специален човек в Киноцентъра да го облепи наново. Той оправи пораженията и до ден-днешен го използваме.