„Тихи години“, Алена Морнщайнова

превод Катерина Стоянова, издателство “Ерго“

Каква свежест! Поне в книга да срещнеш човек, който чисто и без грам ирония вярва в идеалите, наследени от баща си.

От дете, през ученическите и студентските си години и от постъпването си на работа до… докато си сменя работното място, Светоплук Жак е отдаден на вярата си в комунизма; вярва в ентусиазма и себеотрицанието в името на общото благо, в безспорните предимства на социализма пред всяка друга социална система. Има прилики и разлики между историческите събития и обстоятелства през целия този исторически период в България и в Чехия, затова да научим как са живеели и разсъждавали чешките другари наистина е интересно. Още повече, че сега можем да прочетем на много места за кризисни моменти като събитията от 1968-а, но никъде – предадени от гледната точка на принципен, стопроцентов функционер на Чешката комунистическа партия от онова време. Тази позиция на Сватоплук Жак му носи много разочарования през годините, но му дава и предимства в кариерното израстване. Създава му врагове: „Да работиш под проницателния поглед на честен, отдаден на делото и дълбоко убеден другар не беше приятно.“ Той стига до поста директор на огромно предприятие и има връзки и влияние.

Сватоплук е праволинеен и твърд. И в критичния момент се счупва.

„Тихи години“ е семейна история за баща и дъщеря, които живеят заедно, но емоционалната дистанция между тях е толкова непреодолима, все едно са на различни планети. В романа текат две повествователни реки – житейската история на бащата е разказана от страничен наблюдател, а дъщерята Богдана говори от първо лице.

Всъщност Богдана не говори. Не казва на глас нито дума. Наблюдава и съпреживява; чете и записва в дневника си, за да съхрани истината за всичко, което се случва – защото няма доверие на спомените си; слуша търпеливо. Но не говори, макар че физически е напълно здрава и способна на това. Млъква, когато е съвсем малка, след смъртта на майка си, и никога повече не проговаря.

Мълчанието на дъщерята и мълчанието на бащата са породени от различни причини, но може би най-вече от неспособността им да се свържат със света, да се почувстват удобно и да позволят на корените си да се врастнат в земята, в обществото, в света, изпълнен със самотни, наранени хора като тях. „Съществуват различни видове тишина. Уютна тишина, тишина, предразполагаща към сън, тишина, заредена с радост от идването на близък човек, но и тягостна тишина, пълна с очакването, че в следващия момент ще бъде нарушена от вик или остра забележка. Тишината в нашата къща беше нервна и крехка, изпълнена с неизречени думи. Заплашваше, че ще се разкъса и всички премълчавани думи ще се изсипят навън, ще останат да се носят из въздуха и никога вече няма да могат да бъдат забравени.“

Сватоплук и Богдана са отчаяно самотни и неумели в опитите си да бъдат семейство, но споделят обща съдба. Затова и там, където свършват думите на единия, започват думите на другия (точно както в „България за начинаещи“ на Веселина Седларска – финалът на една история се превръща в начало на следващата.) Времената се менят и всичко, постигнато с усилия и труд, може да се срине само за миг, с едно решение, с един компромис. Едно дете може да понесе последствията от чужди грешки.

Но животът заличава собствените си следи и продължава напред, в пълно неведение, че любовта винаги предстои.