„Скипи умря“, Пол Мъри,

превод Екатерина Мачева, Елка Виденова, издателство „Кръг“

В Дъблин, в наши дни, католическо училище със 140-годишна история, разположено на равно разстояние от бетонното гето и квартала на богатите с техните модерни къщи зад високи огради. В училище „Сийбрук“ учат само момчета. Те имат различни мечти, възможности, тикове и таланти. Никакво лично пространство. Врява и самота. И кипящи хормони, така че главната тема на разговор са момичетата.

В такова изкуствено създадено общество – казарма, затвор, мъжки пансион – езикът, етикетът, взаимоотношенията се изкривяват, стават цинични по специфичен начин. Има строги правила, налагани от дисциплината и от особеностите на учебно заведение, управлявано от църквата, но под повърхността кипи анархия. Почти всички ученици са опитвали алкохол и/или наркотици; мнозина употребяват редовно и двете. Разговорите са груби и разюздани. Силните тормозят слабите с жестока изобретателност.

Това няма да свърши никога. Бившите възпитаници на „Сийбрук“ се подкрепят, спонсорират училището, изпращат синовете си да учат в него, поддържат традицията. Дори част от учителите са завършили същото училище и се връщат, за да преподават там. Като кръгове в спирала всичко се повтаря – амбициите, безпомощността, приятелствата, целият ужас на израстването.

„Скипи умря“ е 621 страници. Шрифтът е нечестиво ситен, иначе сигурно страниците щяха да са 900. Скипи умира още във второто изречение – на пода на една закусвалня сред смачкани понички и мръсотия. Скипи е момче на 14 години. После разказът ни връща няколко дни преди смъртта му, в земята на надеждата и любовта. Хлапетиите сквернословят и се заяждат, тренират за състезания, провалят се на изпити, изпълняват научните си проекти. „Сивата некроза на обезверението“ постепенно ги обхваща и ги превръща във възрастни хора. Обучават ги изморени, измъчени, преуморени учители. Всичко е написано смело и истински, тази книга е от истинските. Тя създава свят и живот и читателят заживява там, дори да не му харесва. И страница след страница, като съпреживяваш всички тези изригващи емоции, страхове, насилие, нежност, ставаш едно от момчетата, и смъртта на Скипи, която явно е неизбежна – ние бяхме там и я видяхме – става все по-непоносима. Все по-често спираш четенето, за да си поемеш дъх и, ако може, да я отложиш. Стигаме до деня Х. И после животът продължава, виждаме какво става с другите. Толкова дълбок копнеж за любов, толкова пропуснати възможности за спасение.

Този роман се преживява като катастрофа. Езикът му е неизбродно богат, убедителен и точен на толкова много стилистични нива, че трудът на двете преводачки е истински подвиг и заслужава всички възможни награди.

Дори да знаех предварително колко много ще ме нарани, пак щях да го прочета.