Медия без
политическа реклама

Маркес, истинският, единственият, безсмъртният

Последната книга на Габо идва десет години след като той си отиде

22 Март 2024МАРИЯ ДОНЕВА

През август ще се видим“, Габриел Гарсия Маркес

превод Емилия Юлзари, издателство „Лъчезар Минчев“

Да си представим, че не знаем какви са обстоятелствата около написването и публикуването на този роман (ако наистина не ги знаете, не си представяйте нищо, но отложете проверката в гугъл и прескочете предговора).

Сега нещо много по-трудно: да си представим, че името на автора не ни е познато и че за пръв път посягаме към негова книга.

Да освободим ума си от въпросите дали е морално или не посмъртно да се редактират и публикуват произведения на автора без негово съгласие. Да приглушим зова на сърцето, да потушим тръпката от предчувстваната среща с думите на онзи, който промени представите ни със своите разкази и романи; онзи, който добави любов към любовта, красота към красотата и живот към живота ни.

"Върна се на острова на 16 август с ферибота в три следобед. Носеше джинси, риза на шотландско каре, обикновени обувки с нисък ток на бос крак, сатенен чадър за слънце и ръчната си чанта, а багажът ѝ бе събран в плажно куфарче. На опашката за таксита на кея се упъти право към един стар модел, разяден от селитрата. Шофьорът я посрещна с приятелски поздрав и я закара с друсане през мизерното село с къщи от кал и тръстика, с покриви от клоните на местна палма и с улици от горещ пясък край море в пламъци.

Трябваше да заобикаля с подскоци неустрашимите прасета и голите деца, които го предизвикваха с тореадорски стъпки. В края на селото пое по алея с кралски палми, където бяха плажовете и хотелите за туристи, между откритото море и една вътрешна лагуна, населявана от сини чапли. Накрая спря пред най-стария и най-неугледния хотел."

Така започва романът, а с него – и новият живот на една щастлива жена, която не знае, че скоро всичко за нея ще стане различно. Тя е в разгара на своя август, на 46, все още тържествуващо красива, но с предчувствие за есента, която неизбежно предстои. Тук е, за да посети гробището, да занесе букет великолепни гладиоли и да разкаже на майка си какво се е случило през годината. Гробът на майка ѝ е оста, около която времето се завърта. С идването си на острова Ана Магдалена става друга, прави различни неща, решава се на постъпки, които дори ден по-рано, на друго място, биха били немислими. Нещо повече, всяко идване е неповторимо и не прилича на предишните. Ана Магдалена сменя дрехите, усещанията си, очакванията които има, и поведението, и нагласата си. На всеки 16 август тук пристига различна жена, която среща нов, различен мъж.

В романа има множество препратки. Героинята, която носи цялото действие, тя самата е действието, смисъла и усещането, се нарича Ана Магдалена Бах, съименичка на втората съпруга на Йохан Себастиан Бах. Тя също е съпруга на музикант, едното от двете им деца, момчето, се занимава с музика. Дали има и друга връзка между двете жени? Може би някой по-запознат с биографията на семейство Бах би открил такава. Има и други цитирани имена и заглавия, например героинята при всяко пътуване носи в багажа си различна книга с фантастика. Те прехвърлят асоциативни мостове към други литературни реалности и смислови полета, но читателят не се чувства ангажиран със задълбоченото им изследване, поне не и на първо четене.

Героите не са многобройни; връзките между тях са епизодични, но ярки и разтърсващи като съгледани при проблясък мълния. Преживяванията на Ана Магдалена са толкова интензивни, че горещината лъха от страниците на книгата. Съпругът ѝ, който остарява заедно с нея и също се променя – дори отдалечаването и охладняването помежду им е хармонично, почти огледално. Дъщерята и синът. Случайните мъже. Непознатият на гроба на майката, с когото тя така и не се среща. Самият остров, жегата, бедността на местните, лъскавите заведения за туристи; музиката и прочутите певци. Всички тези образи се врязват в паметта и въображението на читателя, въвличат го в поредица от любовни нощи, захвърлят го към свлачището на прииждащата старост.

Да, това е Маркес. Може би на места тъканта на разказа е по-рехава и тънка, но страстта е същата.

"Два часа по-късно Ана Магдалена хвърли последен съчувствен поглед на собственото си минало и каза последно сбогом на познатите си за една нощ и на всички безбройни часове на несигурност, които, разпръснати от самата нея, оставаха на острова. Морето бе като златен вир под следобедното слънце. В шест, когато мъжът ѝ я видя да влиза вкъщи и да влачи чувала с кости, не можа да скрие изненадата си. "Това е останало от майка ми", каза тя, за да изпревари страха му.

- Не се плаши – му каза. – Тя разбира. Дори мисля, че единствено тя вече бе разбрала, когато реши, че иска да я погребат на острова."