"Врана в короната", Ивайло Шалафов
Изд. "Книгомания"
На книжния пазар излезе едно от най-значимите исторически издания през последните години – „Врана“ в короната“ от доц. д-р Ивайло Шалафов. Книгата представлява първото цялостно, задълбочено и документално изследване, посветено на историята на дворцовия комплекс „Врана“ и неговия парк – едно от най-знаковите пространства на българската държавност и култура от края на XIX и XX век.
Създаден по волята и визията на цар Фердинанд, дворецът „Врана“ е не просто архитектурен ансамбъл, а отражение на една епоха, в която стремежът към модерност, наука и европейска културна принадлежност намира своето конкретно изражение. Книгата проследява в детайли този процес – от първите стъпки по придобиването на земите край София, през изграждането на двореца и оформянето на неговия парк като истинска ботаническа колекция със световно значение.
Особено внимание е отделено на личността на цар Фердинанд като учен естественик – страстен изследовател на флората и фауната, признат в научните среди на своето време. Неговият стремеж да превърне „Врана“ в жив научен и естетически проект се разгръща в книгата чрез богата документална основа и задълбочен анализ.
В изследването се проследява и животът на царското семейство в двореца – като пространство едновременно на държавност и на лична история. Чрез архивни свидетелства и спомени оживяват ежедневието, традициите и атмосферата на това място, както и неговата роля в политическия и дипломатически живот на страната. За първи път систематизирано са представени данни за ключови международни посещения на държавни глави и политически лидери – от германския кайзер до Фидел Кастро.
Значителна част от книгата е посветена на драматичните събития от средата на XX век – бомбардировките над София, преврата от 9 септември 1944 г., последвалото одържавяване на имота и превръщането му в резиденция на новата власт. Особено място заемат трагичните обрати около съдбата на цар Борис III – неговото погребение, преместването на тленните му останки и тяхното изчезване – тема, която и до днес остава болезнена и неразрешена в българската историческа памет.
Книгата проследява и съдбата на „Врана“ в десетилетията на социализма, когато постепенно са заличавани следите от неговата първоначална функция и символика, а значителна част от културното наследство е унищожена или разпръсната. На този фон още по-значимо се откроява процесът на възстановяване след 2000 г., когато дворецът отново се превръща в живо място на паметта.
Съществен акцент в изданието е петнадесетгодишната работа по реставрацията на двореца и създаването на исторически институт и музей, посветени на Третото българско царство. Под ръководството на доц. д-р Ивайло Шалафов е извършена мащабна изследователска, реставрационна и събирателска дейност – от издирването на архиви и артефакти до възстановяването на интериори, експозиции и културни пластове, изгубени във времето.
В предговора към книгата Н.В. Симеон II споделя личен и дълбоко емоционален разказ за „Врана“ като дом, като място на детството, но и като сцена на някои от най-драматичните моменти в българската история. Свидетелството му придава на изданието допълнителна стойност – като мост между личната памет и историческото познание.
Той подчертава значението на усилията за възстановяване на двореца и създаването на институция, посветена на историята на Третото българско царство, като акт на отговорност към миналото и бъдещето: „Познаването на миналото в неговата пълнота […] ще ни даде увереност и стабилност като нация“.
„Врана в короната“ впечатлява и със своята визуална концепция. Изданието е богато илюстрирано с редки и непубликувани фотографии от личния царски архив, както и с новооткрити изображения и документи. След съвременна дигитална обработка част от тях са представени в цвят за първи път, което създава възможност за по-пълноценно визуално потапяне в духа на епохата.
Със своя мащаб, задълбоченост и внимание към детайла книгата запълва съществена празнина в българската историография. Тя не просто разказва историята на един дворец, а предлага многопластов прочит на българското минало – през призмата на „трите Българии“: царската, социалистическата и съвременната, отбелязват издателите.
„Врана в короната“ е едновременно научен труд, културен документ и визуално преживяване – книга, която възстановява паметта за едно от най-значимите места в българската история и го връща в съзнанието на днешните читатели.
Доц. д-р Ивайло Шалафов (р. 1976, София) е директор на фонд “Цар Борис и царица Йоанна” - Царски дворец “Врана” от 2010 г. Ръководител на царския научен институт с музей. Завършил е специалност "Теология". От 2002 г. е преподавател в Богословския факултет на СУ “Св. Климент Охридски”. Защитава докторска степен с дисертационно съчинение на тема: “Княз Фердинанд I и Българската екзархия в периода 1887-1908 г.” През 2013 г. се хабилитира като редовен доцент по църковна дипломация и протокол. Научните му публикации и интереси са в областта на историята на българската царска династия и Третото българско царство. Има издадем седем монографии и десетки статии в областта. Член е на Съюза на учените в България. Пълномощник на царското семейство за пренасяне тленните останки на цар Фердинанд на българска земя през 2024 г. Ивайло Шалафов е удостоен с Великия кръст с кордон (I степен) и Големия офицерски кръст на царския орден “Св. Александър”. Командир на ордена Pro Merito Melitensi на Суверенния хоспиталиерен военен орден на св. Иоан от Йерусалим, Родос и Малта. Носител е на почетен възпоменателен кръст “100 години независима България”.
Предлагаме на читателите откъс от неговата нова книга "Врана" в короната".
Слоновете
През 1912 г. Фердинанд купува от зоологическата градина на Хагенбек в Хамбург две малки слончета, мъжко и женско – Нал и Дамаянти. Настаняват ги в частта на конюшните, в която първоначално са съхранявани каляските. Князът назначава един работник от Софийската зоологическа градина да се грижи за слоновете, който ги възпитава и учи да изпълняват определени номера, които забавляват князете и гостите на владетеля. Когато поотраснали, били използвани за тежка полска работа, за изкореняване на стари и изсъхнали дървета, пренасяне на камъни, за оран в нивите на стопанството или били впрягани в специални каруци, за да пренасят храни и материали из двореца.
Всъщност цар Фердинанд винаги е проявявал особена симпатия и слабост към слоновете, като дори самият той нерядко се оприличава на слон. В средата на 20-те години на ХХ век известната английска писателка Мод Фоукс настойчиво го подканя да ѝ възложи написването на спомените му. Макар Монарха всъщност да няма никакво намерение да ѝ довери житието си, двамата започват да се срещат и надълго да разговарят. При една от срещите г-жа Фоукс с неудобство прочита пред него пасаж от спомените на Бони де Кастелан, в който неласкаво се споменава личността му. В един абзац, прочетен гласно от самия Фердинанд, пише: „Тази година се запознах с цар Фердинанд, когото срещнах по-късно в Дампиер и Ментенон. Направи ми впечатление на умен и изтънчен човек с всички добродетели и недостатъци на Валоа. Злобните му очички приличаха на слонски“… Г-жа Фоукс казва: „В този момент той сне очилата си много внимателно и като остави ръкописа, леко ме потупа по ръката с думите: „Защо сте толкова разстроена? Бони говори истината. Аз наистина съм лош бял слон, но умът зад очите на слона знаеше как да се справя с противниците“.
Явно определението за „стария бял слон“ особено много му е допадало, защото на гърба на своя фотография от 1929 г. на брега на морето е написал: “The great white elephant of the North sea”. На друга своя фотография, на която е с тропически шлем, а до него има бебе слонче, е написал: “Die beiden Elephanten: der Greis u. Sein Junges. Cairo, 1931”.
В броя си от 21 юни 1914 г. френският вестник Le Petit Journal публикува на заглавната си страница цветна литография на цар Фердинанд със следния текст:
Всички владетели имат свое хоби – пише по този повод френското издание. – Кралят на Англия колекционира пощенски марки, руският цар обича земеделието и с готовност захваща ралото, кралят на Швеция си пада художник, кралят на Италия е сред най-информираните нумизмати, а що се касае до Вилхелм II, всеки знае, че благодарение на разнопосочните си интереси той е едновременно художник, историк, оратор, критик, драматург и музикант. Но хобито на българския цар Фердинанд е най-оригиналното от всички. То се състои в дресирането на слонове. Царят има в покрайнините на София малък парк, където на свобода живеят четири красиви слона, които му принадлежат. Царят обича да отива там всяка сутрин и да се разтоварва от грижите, като учи слоновете да работят като същински професионални самосвали.
Макар и купени под предлог да забавляват княжеските деца, истинската радост е за самия монарх. Бурбулон си спомня:
„Снощи на масата – беше се върнал от „Врана“ и говореше за двете слончета, купени за много пари в Хамбург (превоз, пазачи, храна и т.н.) – той подхвърли с най-естествен тон: „Казах на Златаров да им построи дворец, защото сегашната конюшня е твърде малка. Те ще пораснат и ще им трябва солидна и добре конструирана клетка“.
Когато достигнаха до зряла възраст, те станаха много нервни, особено мъжкият. Затова те не можеха повече да се използват за работа и бяха прибрани в специални прегради в Щала. От време на време се изкарваха на разходка поединично на двора, а в Щала се помещаваха в отделни прегради.
Слоновете бяха много умни животни. Когато вечер се мръкнеше, те сами запалваха с хоботите си електрическите лампи и ги угасваха, щом им се доспеше. Щом обаче чуеха и най-малкия шум в Щала нощем, веднага си запалваха лампите. Един път в месеца пазачът им подрязваше ноктите на краката. Понеже те рядко се движеха, ноктите им растяха много бързо. Затова слоновете бяха свикнали и с удоволствие стъпваха последователно на едно малко буренце с единия си крак и най-търпеливо наблюдаваха операцията по изрязването на ноктите си. Един ден обаче, когато влязъл в обора на мъжкия слон, неговият пазач бил изненадан и последният го натиснал с хобота си в стената. На вика на пазача се притекли няколко души, обаче никой не можал да му помогне. Слонът го притиснал, докато смачка главата му, и пазачът починал. Съзнал своето престъпление, слонът лудувал през целия ден и не позволил да се изнесе тялото на убития. Той през цялото време стоял до него и го наблюдавал дали ще мръдне. Останал през целия ден без храна и вода, надвечер слонът се поуспокоил и подмамен с вода, се отделил от тялото на мъртвия.
Хората използвали тоя момент и измъкнали мъртвеца, който бил със съвсем смазана глава и неузнаваем. Никой не разбра как е станала тази трагедия. След тази случка обаче никой не смееше да влезе в клетката на мъжкия слон. Затова царят беше решил да закара и двата слона в зоологическата градина, дето, затворени в един обширен двор, те трябваше да се третират като диви животни. Преди това обаче дворецът се обърна към Зоологическата градина на Хагенбек в гр. Хамбург и помоли да ни изпратят на служба един привикнал в отглеждането на слонове работник. Скоро в София пристигна и беше назначен на служба в зоологическата градина един висок около 2 метра немец специалист, който пое грижата по отглеждането на слоновете.“
След известно време царят решава, че е настъпил моментът да бъдат пренесени слоновете в центъра на София, в зоологическата градина. Поради необуздаността на мъжкия за неговото пренасяне е предвидено използването на специална клетка кола, изработена от дебели железни прътове. Колата клетка беше веднага запрегната с три чифта здрави волове и всички потеглихме. Запалил един голям огнеупорен фенер, пазачът на слоновете се качи майсторски върху главата на женския слон и начело на колоната поведе кервана към изходната врата. След него вървеше клетката с мъжкия слон, от двете страни на която, по нареждане на директора Курциус, тръгнаха по пет души прислужници за всеки случай. Царят придружи шествието до изходната врата, след което заедно с доктора Рачев се качихме в автомобила и се отправихме към зоологическата градина… Мълви се, че двата слона са преживели и бомбардировките над София, и Деветосептемврийския преврат, и са предали Богу дух в социалистическа България...
