"Всички погубени места", Джон Бойн
превод Надежда Розова, издателство "Лабиринт"
Талантът на Джон Бойн е неустоим. Няма начин да вземеш в ръцете си негова книга и да удържиш желанието да я прочетеш, дори да знаеш, че темата е непоносимо тежка.
„Момчето с раираната пижама“ е посветена на Холокоста. Висш есесовски офицер получава назначение като комендант на един от лагерите на смъртта, пренася се да живее там заедно със съпругата и двете си деца - момиче и момче, и синът му умира там.
„Всички погубени места“ проследява съдбата на момичето. След края на войната бащата е осъден и обесен, а дъщерята заедно с майка си бяга, под чуждо име. Първоначално се установяват във Франция. След това, когато остава съвсем сама, Гретел живее за кратко в Австралия, а после се установява в Лондон. През целия си живот тя се бори с чувството за вина, в някои моменти почти успява да го потисне, в други периоди се отдава на страданието и стига до престой в психиатрична клиника заради поривите си към смъртта. Макар че по време на войната е била дете, само на 12 години, тя се чувства отговорна не само за делата на родителите си, но и за своите постъпки, както и за бездействието и за мълчанието си.
Историята й е разказана неустоимо сладкодумно. И Гретел, и хората, до които се докосва през годините, дори и съседите, са описани толкова интересно и приобщаващо, че читателят става съпричастен към съдбата им. Също както Гретел се старае да бъде овладяна, затворена и безразлична към света, така и ние през страниците на книгата уж нямаме специално отношение към случващото се, но сме все по-въвлечени. Моралната дилема, жестокостите, към които е била съпричастна – а някои от тях е понесла лично, се превръщат от припомняне на исторически казуси в осезаемо, конкретно преживяване. Самият автор в послеслова казва: „Да пишеш за Холокоста е трудна работа и всеки писател, който подхожда към темата, се нагърбва с огромна отговорност. Не с отговорността да образова – тя стои пред документалната литература, а с бремето да изследва емоционалните истини и автентичните човешки преживявания, без да забравя, че историята на всеки загинал в Холокоста си струва да бъде разказана.“
Като малка Гретел не успява да предпази братчето си, тя е само очевидец на промишленото унищожение на безброй хора – първо безразличен, а после безсилен и безпомощен свидетел. На 91-годишна възраст, когато се предполага, че вече е стигнала до спокоен бряг и остава само да дочака мирно края си, съдбата я сблъсква с мъничка, домашна, семейна драма, и поставя пред нея нова дилема. Какво решение ще вземе Гретел и дали ще успее да се освободи от призраците на миналото си? Всички отговори са пред очите ни още от първата страница, и въпреки това Джон Бойн успява да ни преведе през страховете, съжаленията и любовта и да ни поднесе смайващ финал, едновременно сърцераздирателен, умиротворяващ и красив по неочакван начин.
