„Куршумът, който не улучи“, Ричард Озмън
превод Богдан Русев, издателство „СофтПРЕС“
Великолепната четворка от детективски клуб „Четвъртък“ нанася пореден удар върху престъпността в третата книга от поредицата на британския журналист и комедиант Ричард Озмън. Дори да не сте чели предишните два тома (за ваше съжаление), образите на четиримата детективи любители ще се очертаят ярко и с добронамерен хумор. Макар че основните герои са поне десетима, те са толкова своеобразни, че човек ги запомня веднага и не се пита „кой беше този“, както често се случва с други произведения.
Основното ядро на криминален клуб „Четвъртък“ се състои от две дами и двама господа на 70+, които живеят в комплекс за възрастни хора и се развличат с решаване на „изстинали дела“, с които полицията не е успяла да се справи. Джойс е добра, наивна и много умна, доста увлечена от живота на звездите от телевизията. Елизабет Бест е бивш топ агент на МИ-6 (ако е възможно един агент от службите да бъде бивш). Рон е бил профсъюзен лидер, има лъвско сърце и досадни навици. Ибрахим пък е психолог, той е нежна душа и прекрасен събеседник. Комбинацията от качествата им ги прави непобедими, а топлите им отношения привличат хората и на човек му се приисква да бъде част от тяхната общност. Така край тях се събират полицаи, перачи на пари, кадри на КГБ, магьосници на криптовалутите, антиквари, журналисти – всички обединени от каузата да разкрият поредното престъпление.
Озмън заплита интригата по такъв начин, че на всяка страница изплуват нови улики, зашеметява ни пореден обрат, пътуване, престъпление, посещение на телевизионно шоу или пиене на чай в неподходящ час – все екстремни преживявания, на които героите настървено се наслаждават. Като метод на построяване на текста „Куршумът, който не улучи“, напомня на последните романи на Фредрик Бакман – отделните части са кратки, по 2-3 страници, всяка е през призмата на различен герой, и всеки от героите има своя логика и мотивация за действие, съвсем непрозрачна за останалите действащи лица. Положителните и отрицателните герои са ясно очертани, но към всички тях разказвачът се отнася с разбиране и дори с известно съчувствие. Този начин на разказване прилича на плетене на чорап на пет куки, така че случките се прехвърлят от разказвач на разказвач и накрая цялото е завършено и съвършено, без нужда нещо някъде да се съшива.
Озмън е майстор на детайлите. Портретните описания са като шедьоври на фотографията. „Сива коса, обръсната до скалпа, дълбоко разположени кафяви очи, които не пропускат нито едно действие – Джак не може да бъде убит с куршум, за него ще трябва да се използва булдозер.“
Хуморът просто блика от страниците дори и в най-напрегнатите моменти. Един от често използваните похвати на автора е да остави героите си да разсъждават за абсурдни факти така, все едно са нещо банално. „И така, ето ни тук. Нямаше как Виктор да отседне при Елизабет, затова ще живее в моята стая за гости, докато е мъртъв. Планът е да се разбере кой е този викинг, а после да се разбере къде е. И тогава, предполагам, планът е да бъде убит, не знам. Не мисля, че можем да оставим Виктор мъртъв завинаги.“
Прави чест на Богдан Русев, че е пресъздал и смешните, и напрегнатите, и затрогващите моменти с присъщите му елегантност и очарователна лекота. В романа има и щастлива любов, и привързаност към живота, и разгадаване на неразгадаеми казуси, и сочни престъпления, и тържество на справедливостта, и сгряващо приятелство, непредвидими обрати на действието, мъже с кристално сини очи и великолепни мускули – всичко, което може да си пожелае читателят за приятно прекарване с книга в ръка.
