След богатата колекция присъдени досега отличия, в понеделник 13 януари предстоят номинациите „Оскар“ 2020, които навярно ще затвърдят успеха на „Ирландецът“ и останалите продукции на „Нетфликс“. Това банално информационно изречение съдържа в себе си някои от големите сътресения и въпросителни в киноиндустрията през нейния втори – XXI – век. Режисьорът на „Ирландецът“ - 77-годишният Мартин Скорсезе, едно от големите имена в американското авторско кино от края на миналото столетие, придружи рекламната кампания на филма си с драматичен хейт по това, в което – повествователно и естетически – се е превърнало седмото изкуство днес. Той получи подкрепа от именити свои връстници като Ф. Ф. Копола и Кен Лоуч, но няма тук да преразказвам дискусиите „Кино ли са филмите на „Марвъл“ и има ли право комиксът да живее на големия екран, които получиха достатъчно широко отразяване и у нас.

Тегобите на Скорсезе са само едната страна на медала. Той навярно си е давал сметка, подписвайки през 2017 година договор с „Нетфликс“ за създаването на своя гангстерски епос (“Парамаунт“ се отказват да го продуцират заради твърде високите разходи), че публиката няма да види неговия 3.5-часов филм в киносалоните. Това е радикален избор, но не непременно в услуга на публиката или на киноизкуството въобще.

Гледах „Ирландецът“, както сигурно и много от вас. Този несъмнено майсторски филм губи много от въздействието си заради малкото екранче и ограничените звукови възможности на дома. Кадансите и едрите планове, превърнали се в запазена марка на Скорсезе в последния половин век, не са за телевизор или, опазил бог, за миниатюрното екранче на таблет (стрийминг услугата на „Нетфликс“ позволява абонатите да гледат на всякакви устройства, свързани с интернет). Може би на някои това се струва ненужен консерватизъм. На мен ми се струва светотатство – макар че някои биха опонирали, че просто трябва да си купя по-скъпа битова техника.

Смъртта на киното се е очаквала още през 40-те

години – заради войната, втори път – през 50-те, заради монополите, през 60-те уж заплаха за него са били новият изказ и контракултурата (оказва се обратното), през 70-те пред риск го изправя телевизията, през 80-те – домашното видео, през 90-те - DVD и домашните кина, а в началото на третото хилядолетие – интернет и интернет пиратството.

Никое от тези очаквания не се оправда. 2018 г. дори отбеляза рекордни постъпления от продажби на билети. За това заслуга имат главно инфлацията и постоянно поскъпващите 3D прожекции – иначе броят зрители спада непрекъснато от 2005 г. насам. Зад временния оптимизъм обаче стоят необратими процеси, които със сигурност ще променят начина, по който гледаме визуални произведения – а може би и представата за „кино“ изобщо.

В своята аргументация „Нетфликс“ използват благовидни аргументи като „ние обичаме киното и искаме да го осигурим на хората навсякъде, дори там, където няма киносалони“. Можем лесно да се идентифицираме с този разговор тук, в България, където през последното десетилетие на XX и първото на XXI век бяха закрити стотици киносалони (все още в страната ни има градове без кино), а гледането на филм вкъщи – при това безплатно благодарение на пиратските могули „Замунда“ и „АренаБг“ - се превърна в стандарт.

„Нетфликс“ със своите 160 млн. абонати,

които плащат месечна такса, далеч няма идеални цели. Създадена още в края на 90-те и пораснала като една най-успешните „дотком“ технологични компании в САЩ, бизнесът й разцъфтя през 2010-те – златно десетилетие за стрийминг услугите, в което броят на абонатите на "Нетфликс" порасна над 15 пъти, а тези на музикалната услуга „Спотифай“ - над 200 пъти!

Само за 12-те месеца на 2019 г. компанията е продуцирала повече оригинално съдържание, отколкото цялата американска тв индустрия през (например) 2005 г. Това са 371 тв сериали и филми, много от които - със завидна класа. Показват го и качествените измерители - само номинациите „Златен глобус“ за сериалната и пълнометражната й продукция са 34. Стрийминг гигантът проби и на наградите „Оскар“ с трите златни статуетки на „Рома“ въпреки възраженията на титани като Спилбърг срещу този тип разпространение на филми.

Конфликтът между „Нетфликс“ и традиционните производители и разпространители на кино тлее от няколко години. Най-яростен е огънят в Кан, където отказват да прожектират техните продукции заради строгите (и изключително консервативни) наредби на французите относно това колко време след премиерата на голям екран може да бъде видян един филм у дома. Ограниченията им датират от преддигиталното време на домашното видео. В САЩ тези регламенти са доста по-либерални, но дори и там „Нетфликс“ среща проблеми да покаже продукцията си в големите киновериги – защото кой би инвестирал да прожектира и рекламира на зрителите филм, който те могат по същото време да гледат в спалнята си?

Само за да се квалифицира за „Оскарите“ - защото очевидно въпреки стабилните приходи компанията има нужда от този вид имиджова легитимация, - „Ирландецът“ бе показан в ограничен брой кина в Лос Анджелис и в Ню Йорк. За такива „представителни“ цели „Нетфликс“ дори неотдавна си закупиха киносалона от 40-те години (който междувременно бе затворил врати) „Париж“ в Ню Йорк. Всичко това е работа на парче. Зрителите няма да видят на големия екран спаринга на Робърт де Ниро, Ал Пачино, Джо Пеши, Харви Кайтел, така както са виждали актьорите някога в „Добри момчета“, „Казино“, „Жега“, „Шофьор на такси“, „Белязаният“. Скорсезе ще излезе прав, че „това вече не е кино“, но не само заради липсата на подтекст и културна дълбочина в екранизациите по комикс.

Под въпрос е самият термин

- при положение че пълнометражните филми вече не се създават за показ в „кино“, а за поточно видео, консумирано у дома. Но семантичните понятия се изместиха още в началото на третото хилядолетие, когато филмовата лента се превърна в екзотика, а дигиталното снимане и прожекция - в стандарт.

„Нетфликс“, чиято капитализация днес се изчислява на 150 милиарда долара, е само върхът на айсберга. Отдавна се говори за това, че „голямото кино вече се създава в телевизията“ - заради високобюджетните и висококачествени минисериали, отдалечени на светлинни години от някогашните снимани в интериор с второразрядни актьори "сапунки". Те съвсем не са единствените на стрийминг фронта – HBO, известни със своята качествена тв продукция, разработиха продуктите HBO Go и HBO Max, Amazon и Apple пуснаха свои стрийминг услуги (първите вече работят над рекордно скъпа серийна адаптация на „Властелинът на пръстените“), а гигантът „Дисни“ реагира с Disney+, пласирайки легендата „Междузвездни войни“ едновременно в кината (с „Възходът на Скайуокър“) и на персоналните устройства вкъщи със сериала The Mandalorian. Всички те инвестират в най-талантливите сценаристи, режисьори и актьори, изкушавайки ги с хонорари, каквито „старият“ Холивуд не може да предложи. Тези договори са част от борбата за създаване на най-много и най-добро собствено аудио-визуално съдържание – за технологичните компании се оказва по-лесно и бързо да произведат такова, отколкото да лицензират вече заснети и популярни филми и тв сериали.

“Дисни“ са обект на друг разговор, доколкото те са едновременно сред създателите и душманите на киното, каквото го познаваме. Благодарение не само на алтернативните начини за гледане на визуални продукти 2019 година бе по-слаба в глобалните приходи на кинопрожекции, отколкото предхождащата я 2018-а. В този минус обаче блести един голям плюс – 38% от всички постъпления от билети в САЩ са отишли в касичката на една-единствена компания – а именно „Дисни“. Само със седемте свои мега-хипер-ултраблокбъстъра за изминалите 12 месеца – четири анимации, два комикса и един Star Wars – те са спечелили над 11 милиарда долара. Халал да са й на 97-годишната компания, в която навремето Уолт Дисни пренаписа приказките от европейската съкровищница – непременно да са с щастлив край. Второто десетилетие на XXI век е с щастлив финансов край за „Дисни“, която през последните трийсет години придоби последователно анимационното студио „Пиксар“, комиксовата империя „Марвъл“, люлката на междузвездната фантастика „Лукасфилм“ и последно – „Туентиът сенчъри фокс“ (а заедно с това и правата върху доскорошния най-касов филм за всички времена „Аватар“ и неговите продължения).

Всичко това е неизбежна част от бързо променящия се дигитален свят. „Ново кино Парадизо“ обаче остава все по-далеч в спомените, а гледането на кино става все по-битово и по-самотно занимание.