facebook
twitter

Наблюдател

Дистанционното обучение - поглед на учителката

Допълнителните занимания след края на учебната година трябва да продължат, но, за Бога, махнете бумащината
 Марта Радева
Марта Радева в дистанционен урок

Две са основните версии, които битуват за наложилото се в последните месеци дистанционно обучение. „Беше пълен провал“ – гласи едната, споделяна главно в устни разговори и във форуми в мрежата. Другата може да се изрази със следния цитат, който открих на страницата на едно основно училище: "Ще я запомним с много предизвикателства, новости и промени. Справихме се с чест. Бяхме креативни, отговорни и смели. Разбрахме колко сме ценни един за друг. Разбрахме, че „дистанционният” контакт не може да замени „живия".

Ще се опитам да погледна „отвътре“ на онова, което ни сполетя, като споделя не само личния си опит – на учителка в малък град, а и на колеги, обучавали деца в селски училища, в по-големи градове, в столицата, а също и на две университетски преподавателки, които са ми близки (едната от тях е също и декан на филологически факултет).

Живият контакт наистина липсваше на много от учениците, студентите, учителите и преподавателите. Част от тях обаче се зарадваха на дистанционното обучение, особено в началото, най-вече тинейджърите. Причините:

 

не се става рано, не си непрестанно пред погледа на учителите;

 

не ти си на „тяхна територия”, а те – на твоята. Хайде да ги видим сега как ще ми забранят да си гледам в телефона по време на час! И дори: можеш да си правиш каквото си искаш – особено ако нямаш (или кажеш, че нямаш) камера, интернет, електронно устройство. Впоследствие дойде отегчението от продължителното стоене вкъщи, от невъзможността да се видиш, да си поговориш, да си поиграеш на живо със съучениците, да се срещнеш с учителите. Ако си в подготвителен клас или в специалност, обучаваща на екзотичен, труден език, се оказва почти невъзможно да напредваш, ако само дистанционно те направляват. Дойде и преумората от седенето пред компютъра, от домашните и електронните консултации, от занималните следобед. Липсваха, разбира се, игрите и разходките на открито. Повечето възрастни пък бяхме твърде притеснени от новите неща, които трябваше да научим, и от отговорностите, които ни се струпаха, за да изпитаме облекчение, че се изплъзваме на администрацията си.

Но една от задачите на училището е да научи децата, че животът (и училището – като част от него) е преди всичко изпитание. Като цяло, учениците и учителите  в повечето български училища издържаха това изпитание. Разбира се, неведнъж имаше проблеми: от технически (с интернет и електронните устройства) до физиологични и психологически. Ние, учителите, имахме усещането, че

 

всеки един наш час е открит урок,

 

на който освен познатите ни ученици присъстват и родители, баби, дядовци, братчета, сестричета и т.н. Често след края на учебния ден получавахме коментари и въпроси, свързани с преподавания материал, от някоя майка или баба. Изморяваха се и родителите – някои от тях за пръв път обучаваха собственото си дете в екип с учителите. Колкото до ония, които и преподаваха, и имаха дете в училищна възраст, бяха изправени пред труден избор: над уроците на собственото си дете ли да работят, или да го „зарежат“ с настойчивата молба да пази тишина, за да могат необезпокоявани да преподават на другите деца. Обикновено учителските деца губеха в интерес на възпитаниците на своите родители.

Понякога ние, учителите ставахме неволни свидетели на семейни конфликти пред микрофона и пред цялата аудитория от слушатели ученици. Но знаехме, че дистанционното обучение е изпитание не само за нас и за учениците ни, а и за техните семейства. Всеки ден влизахме в десетки домове и десетки хора – и деца, и възрастни, влизаха в нашия дом. Затова се опитвахме да запазим спокойствие и да реагираме разумно и хладнокръвно при всяка една ситуация.

А сега – за постиженията. Имаше деца, които разцъфтяха по време на дистанционното обучение. Главно момичета: умни, но потискани от прекалената активност на съучениците си в реалните часове. Сега, работейки по проекти и над домашните си, те успяха да докажат себе си като отговорни, интелигентни и творчески личности. Решаваща роля за техните постижения обикновено имаха и родителите им.

Не само обучението – и развиването на творческите заложби на учениците  и отбелязването на празниците – всичко това се пренесе във виртуалното пространство.

 

Децата провеждаха читателски маратони

 

в Националната седмица на четенето през април; представяха книги, попълваха читателски дневници. През май в някои училища имаше даже ден на самоуправлението. Невръстните „преподаватели”, които водеха уроците, понякога бяха по-строги от учителите си: следяха за вниманието на всички и търсеха отговорност на онези, които не са им изпратили снимки на домашните си. На страниците на училищата бяха отбелязани – с ученически рисунки, с презентации и записи на декламиращи и четящи деца – и многото празници през май и началото на юни.

Друг положителен ефект от създалата се извънредна ситуация беше свързан – за голяма част от учениците – с външното оценяване (след 7 клас) и с държавните зрелостни изпити. Особено абитуриентите споделяха, че най-после са оставени на мира, за да могат спокойно да си учат, а не да им се разпилява времето в различни посоки. Други се оплакваха от липсата на така необходимите им учителски обяснения. Истината е, че задълбочените, научени на самостоятелен учебен труд подрастващи наистина имат нужда от лично време, за да си подредят и осмислят знанията. В това отношение винаги съм съзнавала пред какво изпитание поставяме и зрелостниците, и особено седмокласниците, като не им се позволява да останат поне седмица вкъщи, преди толкова сериозни изпити, които обхващат учебен материал от няколко години и чиито резултати остават непроменени за цял живот. И тъй като този път и учебно-изпитните програми бяха съкратени, тазгодишните ученици имаха по-щадящи варианти на външно оценяване.

Струва си да се помисли

 

кому е необходимо 13-годишните деца

 

да държат в главичките си факти и изводи, свързани с 23 литературни произведения (от V до VII клас), заедно, разбира се, с материала от езиковата подготовка (граматически, лексикален, фонетичен), усвояван от началото на училищното образование. Колкото до замисляния в перспектива интегрален тест (нещо, което не знам да е обсъждано с по-широк кръг от учители),  не е ясно дали той няма да доведе преди всичко до разпиляване на интелектуалната енергия и увеличаване на стреса при децата (както се случи преди 20 години с випуск 1986), вместо до по-голяма обективност и повишаване на функционалната грамотност. Повечето от тестовите задачи в тазгодишния изпит за НВО проверяваха наблюдателността и логическото мислене и не бяха тясно свързани с езиковия материал, още по-малко с понятийното съдържание на изученото в училище по български език и литература. А прибавянето към подготовката и на нови дисциплини би довело само до по-голяма паника сред учениците и техните родители.

И накрая – за администрирането на електронното обучение. Честно казано, това си беше една територия на

 

по-голяма свобода за учителите

 

и на по-деликатна и щадяща намеса от страна на просветните чиновници. Когато дистанционното преподаване приключи, в редица училища се наложи да бъдат събирани в малки групички децата, които не са имали възможност да участват, или нередовно са влизали във виртуалните класни стаи. Ние, учителите, приехме отговорно и тази задача, макар да бяхме уморени от целодневното преподаване, проверка на домашни и проекти, самообучение и подготовка на уроци – все пред екраните на компютрите. За наша изненада (а и за тяхна собствена, както започнаха да ни признават), и учениците се зарадваха на срещата с учителите си и на специалното внимание, което им се отделя, когато са по-малко; и на факта, че не се притесняват и комплексират от по-напредналите деца. Единственият недостатък на всичко това се оказа задължителното описване на основанията всеки ученик да бъде викан в училище, на взетите часове; на целите и постигнатите резултати. Като че ли без подобни формалности нищо не може да се случи.

Мисля, че практиката на допълнителното обучение трябва да продължи след края на всяка учебна година. Но, за Бога, освободете нас, учителите, от задължението да създаваме „приобщаващи“ екипи и да пишем куп документация за онова, което иначе с толкова любов и полза бихме правили за изоставащите си ученици. Все повече неграмотни (понякога и буквално) деца завършват училище и тази тенденция се увеличава поради факта, че учителите бягат от безсмислените правила всяко дете, което решат да обучават допълнително, да повлече след себе си бумащина, екипи, редица усложнения. И недоволство от класните и директорите, че им причиняват това.       

Ще завърша така, както започнах, но този път с мнението на повечето от колегите ми. Справихме се с това изпитание. Справихме се  -  може да се каже – донякъде успешно… Но нищо не може да замени живото, истинското общуване между учителите и децата, особено когато са по-малки. Плутарх е писал, че ученикът не е съд, който трябва да бъде запълнен, а факел, който трябва да бъде запален. А как се пали огън от разстояние?

6

Влез или се регистрирай за да коментираш

Още

Родители искат да знаят как ще започне учебната година
МОН има план за онлайн обучение и след 15 септември

01.08.2020

6901 9
Родители зададоха на МОН 6 въпроса за е-обучението

Коментари

Предводител нa ...

Ей, и дотук доприпка мъдрата Марта Радева от Правади. Сал тя е учителка в държавата ...

редник

Не разбрах защо е написана тази статия и са изписани толкова думи, когато днес Bacho Кольо  го изрази кратко и ясно:

 

13

Пон., 06/07/2020 - 09:39 (нов)

Bacho Кольо

 

 

Има нещо още по-шокиращо. И това е начинът, няма да спестя суперлативи и ще кажа - блестящият начин, по който учителките тъкмо от поколението 50+ се справиха с дистанционното обучение. В къщи си имам една такава , която за три седмици,  сама или от разговори по телефона с колежки напредна толкова в информационните и комуникационни технологии*, колкото един държавен чиновник със всичките си претенции, бонуси, служебни лаптопи, обучения и тим билдинги постига за 10 години.

 

Така че, по кротко с шоковете!

 

*В степента и в смисъла на това, да може да провежда пълноценни уроци по 3-4 платформи, по вайбър и забележете - по телефон на ученик който няма компютър и смартфон.


Скромно допълних:

Bacho Кольо,

Чудесно обобщение на направеното от учителките - за пореден път доказаха, че с любов към професията и учениците могат да правят чудеса и се справиха - вярно, това им отнемаше по 10-12 часа на ден, но с много усилия, въпреки понякога противоречивите указания на МОН - справиха се! 

Браво!

 

Дано от МОН оценят направеното и ги наградят с  поне едни скромни 500 лв...

 

https://www.segabg.com/hot/category-education/vseki-vtori-uchitel-e-na-vie-it-tehnologiite

редник

автор

Марта Радева, преподавател по български език и литература

 

Г-жо Радева, лесен въпрос - Вие от кой пол сте?

Ако все още от женски - как е правилно: преподавател или  преподавателКА?

Също така - Вие учител ли сте или учителКА?

Поне досега не знам категорията "род" да е отменена в езика ни и ако учителките, особено по български език и литература не отстоявате чистотата му, то чиновническият жаргон ще надделее...

Предводител нa ...

Няма никаква разлика в това да говориш по скайп с един и с 20 човека. Четене на урок по вайбър не е дистанционно обучение. На мен ми е интересно например колко ученици бяха научени в дистанционните часове по география да работят с ArcGIS Online и колко задачи решиха с негова помощ. Колко класа направиха насърчавано от учителя уики на тема "История на България през средновековието"? Колко деца обясниха строежа на дървото с помощта на Prezi или Sway?

mehudi

като цяло се справиха добре и учителите и учениците.  има примери за отвратително нежелание за справяне, разбира се, но мисля, че тези и в нормалното у-ще са такива (и учители, и ученици)

ivan_simeon

Интересно как се е справила администрацията през извънредното положение и пандемията. 

Влез или се регистрирай за да коментираш