Една сутрин на гара "София Север" се събира група пътници, които чакат бързия влак за Варна сред гълъби, закусващи презрели плодове под черницата. Първият (и последен) скандал за деня вече е зад гърба им – опашката е дълга, а касата е една. Пътниците на БДЖ често са сведущи по всякакви въпроси, но БДЖ винаги знае нещо повече от тях, и в случая на гара "София Север" нервите са напълно излишни, защото до тръгването може да остават 2 минути, но време има колкото щеш.
Влакът отдавна е композиран на трети коловоз, а на опашката му е закачен окаян вагон, който ще вози 50-годишна епопея в лекета и белези към Букурещ. На празна седалка си отспива кондуктор, дете вече се пазари за мекиците с баба си (влакът не е влак, ако няма мекици), а през прозореца хоризонтът се протяга особено широк.
Сред нас има хора, които вече не помнят кога са тръгнали и не са сигурни закъде пътуват, и не само защото сме хем за Варна, хем за Русе и Букурещ. Един е тръгнал в 02:00 часа сутринта от Пловдив през София за Плевен ("Оставих колата, че ми се пие бира"). Три колежки, хванали тен с цвят на мазут, пътуват от снощи със спален вагон от Бургас и днес се прехвърлят за Монтана. За Северозапада е и почти целият вагон, но никой не е с правилен билет – един е за Горна (Оряховица), друг – чак за Русе, сякаш ще плава по Дунав до дома. В следващите часове ще разберем, че причудливата география на тези билети, както всичко наглед хаотично в БДЖ, си има своя непроницателна логика – така касиерките заобикалят сложните правила на билетоиздаването, които иначе ще оставят половината влак без билет.
22 минути след като трябваше да тръгнем, из трети вагон се разнася мълва –
нямаме кондуктор и чакаме бригада от друг влак
Оказва се, че спящият кондуктор просто спи. "Не, не пътуваме. Стоим на едно място и нищо не правим", обяснява момиченце на баба си по телефона. "Защо?", чува се как пита бабата. "Ами защото влакът не тръгва", казва детето. "Защото сме в България, а не в Швейцария", допълва за повече яснота придружаващата го леля.
Има всякакви пътници, но за редовно пътуващите с БДЖ едно закъснение е само повод за надприказване ("Пак ни качиха на Ориент експрес"), а не за гняв. Транспортният министър разправя, че БДЖ е в колапс, но днес го няма във влака и, макар в следващите часове напред-назад да ни липсват ту кондуктори, ту климатик, или пък правилна връзка и билет, то нямаме и капка съмнение, че в крайна сметка всичко ще е наред. Докато изчерпим комедийния репертоар, кондукторката на "пътника" от Монтана вече е при нас и в 07:56, с 35 минути закъснение, потегляме с аплодисменти.
"Как за Русе, ве! Ти знаеш ли къде е Русе!",
хваща се за главата кондукторът, когато започва проверката на билети и нашата странна география придобива очертания. "Аз знам, ама...", свива рамене човекът и казва, че ето затова навремето не отишъл в БДЖ, а станал печатар.
Тук идва ред всеки да сподели своето ноухау за БДЖ – ще ни чака ли "пътникът" на Мездра, къде ще има време за бира, кой къде трябва да слезе. Но когато влакът неусетно се измъква от бетонната джунгла на София и поема покрай Искър, в трети вагон разговорите се кротват и тръгват в обичайна посока – случки от живота и по малко физика, история и машинарии за деца и възрастни. Едни изваждат книги ("Забравеното Средновековие", Айзък Азимов), други дояждат мекиците, трети, понеже нямат мекици, разказват спомени от фестивала на най-вкусната мекичка. Момиченцето, което пътува към баба си, изважда плетиво с една кука и тихо запява химна – "Твойта-а хубост, твойта-а прелест, ах, те нямат край...".
В този ранен час в събота и навън, под нацъфтелите мимози на Зверино и Своге няма кой знае какво да се случи. Затова никой не се сърди, че приближаваме Мездра с 43 минути закъснение. "Айде, Северозапада!", провиква се през вагона кондукторът и Северозапада щастлив се строява на вратата. На гарата с удивителна пъргавина почти целият вагон се изпразва и пак се напълва, преди някой да е успял да изпуши и половин цигара.
Почти всеки пътник има вътрешен часовник за своята гара, но над всички нас бди великият импровизатор – диспечерът. Напук на всякакви модернизации и "маршрутно-компютърни централизации", той ни се струва седнал пред съвсем аналогова шахматна дъска. "Връзката за Ясен – ще слезете тук, че закъсняваме, а не на Плевен", "За Никопол – айде сега, да не ни чакат!", валят разпоредбите през вагона, докато някой горе мести коне, офицери и пешки.
След Плевен, когато слънцето вече безмилостно пече, от втори вагон един по един започват да се примъкват зачервени хора. Ние – неосъзнатите щастливци от трети вагон, изведнъж се сещаме, че
климатикът в БДЖ все още е въпрос на късмет,
много голям късмет. Пробвайте например невероятната първа класа в обедния от София за Бургас, където единственият климатик, на който може да се надявате, е кондукторът да мине и да застопори прозорците отворени.
На Горна се сбогуваме с международния вагон за Русе, но не и с билетните чудатости. Вагонът се напълва с хора, които имат билети за следващия влак. Места за нашия влак има, но касиерката не може да ги продаде. Случаят се отнася нагоре за резолюция, но касиерката е права – няма никакъв проблем.
На връщане, може би заради посоката, грубият реализъм успява да преодолее вродения романтизъм на БДЖ. В очакване на влака от Варна, на нашата гара тече строева подготовка, а началник гарата е в ретрограден Меркурий. "Кой ви е казал, че ще дойде на трети коловоз", хока тя пътниците, които засрамени подават глави от разбития подлез, след като половин час са слънчасвали на трети коловоз. Чудо невиждано – ще се качваме от първи коловоз, който винаги сме смятали за нещо като кореком. Разтегляме се в нестройна редица по сянката, когато началникът гарата пак ни строява:
"Ама минете назад, тук ще спре машината",
и ние, вече дресирани, тръгваме като ято назад с благодарност, че поне имаме машина. "Е, все някак сигурно ще можем да се качим на този влак", казва някой незлобливо, колкото да утвърди базовите си умения да оцелява с БДЖ.
Втори вагон е приятно охладен за този жежък следобеден час и, като изключим някой и друг разговор за фалшивото масло и пенсионните прагове, повечето пътници спят. "Това с максималния осигурителен доход го правят малко на риск, защото после не се знае дали ще имат пари да плащат такива високи пенсии", отбелязва млада жена на спътничката си и всички потъваме в бюджетни размисли, докато от тях не ни изважда нова разпоредба: "Влакът се движи с намаление до Кулино. Влакът се движи с намаление...". Споглеждаме се озадачено – пари ли ще ни връщат или има някаква кошница с промоции на БДЖ.
Намалението се оказва на скоростта (заради нагряването на релсите) и ние доволно прибираме този нов термин в папката с ноухауто за БДЖ.
"По-добре късно, отколкото със запален локомотив", философски казва някой. "Това ли е то изборът ни в БДЖ", въздъхва друг.
И понеже пак закъсняваме, всяко прекачване е магия. "Видин и Монтана спешно!", минава през вагона кондукторката, но никой не помръдва, а и това не е Мездра. Турист изучава пикантни закуски, забил нос в кулинарна книга за България на руски. Семейство с малко момченце отваря торбички с бухнали кифли. "Последно повикване за Бойчиновци, Монтана, Видин!", строява ни кондукторката, сякаш трябва да слизаме, а не щем.
"А има ли вариант да пуснете малко въздух!", подава се измъчен глас от задните седалки. Всички забравяме за прекачванията и започва бурна дискусия между кондуктори и пътници по втората най-любима тема за всеки влак – климатика (факт – само 112 от 266 пътнически вагона имат климатик, а дори там, където го има, той често се поврежда). В едната си половина вагонът сякаш е отпътувал чак до 60-те, защото над всеки прозорец е провисен за сянка цветен шал. "Какво за пердетата, тези вагони да не ги обзавеждам аз?!", отбранява се от недоволните кондукторката. "Непроверени билети-и-и-и, непроверени?", минава вторият кондуктор, който вече така източва обявленията, че атмосферата става съвсем като на плаж.
"Температурата във влака е 24 градуса!",
показва с вдигнат към нас екран на телефон кондукторката след кратко съвещание зад кулисите. Тонът й подсказва, че това си е жив студ, но спорът с отделни пътници продължава. В крайна сметка се съгласяваме да изкараме "10 минути без никаква вентилация, предупреждавам – никаква" и скоро във вътрешностите на своенравния климатик нещо се случва, защото температурата във вагона рязко пада.
И най-врелите и кипели пътници тук се убеждават, че всъщност нищо не разбират от БДЖ. Това става окончателно ясно, когато по обичайния средновековен метод из втори вагон се разнася вестта, че ще пристигнем на Централна гара, а не на "София Север". "Ама свърши ли ремонтът?", питаме сащисани кондуктора. Не е, но вечерните влакове вече спирали на Централна гара.
В 20:00 ч. "намалението" пада. "Движим се с 23 минути закъснение. Предполагам, че ще го намалим на 20 минути, ама все пак – машина е. В 22:00 ч. трябва да влезем в Централна гара", обявява кондукторката тържествено. Вече сме пратили посрещачите натам, когато планът се променя и диспечерът ни матира с един ход – на Централна гара няма място за нашия влак. "У-жас", казва на колеблив български турист, когато му превеждаме какво е изпуснал.
Малко след 22:00 ч. първият пътник на втори вагон – мъж от Враца с татуировка на Ботев скача на софийска земя. На гърба му пише: "Месомелачката никога не спира". Веднага след него слиза друг с татуировка "Veni, vidi, vici". Когато половината вагон се събира в тъмницата на трамвайна спирка "Модна къща "Агресия", за първи път се чува задължителното: "Абе, всичко е Бангаранга". И по инерция от БДЖ, тръгва нов разговор за пътища, влакове и хора, който дружески приобщава и последните пътници в трамвая.
