"Нина Роза" ще представя Канада на наградите "Оскар" догодина, а преди това спечели "Сребърна мечка" за най-добър сценарий на "Берлинале". На същото световно състезание България ще бъде представена от филм на немската режисьорка Валеска Гризебах, който спечели Наградата на журито в Кан - "Мечтаното приключение". Технически нито един от двата филма не е български, защото не са българи авторите му - режисьори и сценаристи. Но не мисля, че някога в историята на наградите на Академията - или поне в широката селекция за чуждестранен филм - е имало две заглавия, в които се говори практически изцяло на български, а ролите се изпълняват от българи, били те актьори или натурщици.
Това е сигурен знак, че родните ни истории все пак могат да бъдат интересни за света, но и горчиво напомняне, че тези, които умеят да ги разкажат по подходящ начин, най-често не са българи. "Нина Роза" на канадската режисьорка Женвиев Дулуд дьо Сел (вторият ѝ пълнометражен филм след "Една колония", показан и отличен в Берлин през 2019 г.) е типичен пример за "красотата в окото на очевидеца". Неведнъж съм била свидетел как чужденци се отнасят с нашата култура и традиции като със скъпоценна древна ваза, което обикновено е приятно, но режисьорката със сложното име го е направила наистина деликатно и мило. Камерата й, особено в канадските сегменти на филма, е поетична, без да е претенциозна.
Главен герой е Михаил, емигрирал след смъртта на жена си в началото на 90-те, заедно с дъщеря им Роза. Днес в Монреал той е специалист по съвременно изкуство, а към родината си питае пренебрежение и горчивина. Но се налага след десетилетия отсъствие да се върне в България, за да установи автентичността на картините на 8-годишната Нина - самороден талант от село, превърнал се в хит в социалните мрежи и предизвикал интерес у арт кураторите. Това отваря вратата към собственото му минало, но и към универсални теми като цената на миграцията, наследството и копнежа по завръщане у дома ("Одисея", нещо?).
В главната роля е Галин Стоев, абсолютно достоверен. Аз не вярвах, че български актьор е способен на такава роля - може би и защото не е точно и само актьор. Изтъкнатият режисьор, бивш директор на Националния театър в Тулуза, има добре обработен френски и собствен багаж от живот в чужбина. На пресконференцията в Берлин той отбеляза нещо много точно – едно от достойнствата на филма е, че показва източноевропейците, в частност българите, като нещо различно от гастарбайтери или хора, които крадат коли. И наистина, канадската авторка поглежда към нас с нежност и мекота, без гнева, черногледството и високомерието, към които често биха прибегнали българските ѝ колеги. Изобщо не е случайно, че през март филмът бе прожектиран пред претъпкани зали на "София филм фест", а на "Златна роза" спечели наградата на публиката. В най-смелите си фантазии дори си представям "Нина Роза" като мини местен блокбастър, защото българинът, освен че го е страх да не се изложи пред чужденците, има и нужда да бъде видян и валидиран като свестен и достоен човек. Особена нужда от това, струва ми се, има по-просветената публика, сама огорчена и омерзена от патриотарския и политически подменен прочит на корените ни. Женвиен Дулуд дьо Сел прави именно това: подхранва усещането за собствената ни ценност без никаква пропаганда или патетика.
Разбира се, далеч не всичко е идеално. Като външен наблюдател канадката - тя е живяла и познава по-добре всъщност Румъния - не избягва най-масовите балкантуристки клишета, които достигат до чужденеца. В началото на филма Михаил се подиграва на соц естрадата "Една българска роза", а час по-късно, разнежен от ракията, сам припява тихичко шлагера на Паша Христова. Може би това, което спасява филма от някои неизбежни недостатъци, е именно този приглушен и пастелен ключ, в който канадката разполага своя сюжет. Видимо е искреното ѝ намерение да избегне стереотипите и евтината сантименталност: етнографският кич е по-обран спрямо българските филми, които често са скандални в това отношение; имаше опит все пак селото да бъде представено като част от съвременния свят (толкова по-тъжно за фактологията: екипът е снимал в три села, тъй като в първоначално избраното нямало училище).
Някои от несполучливите елементи със сигурност са плод на работното сътрудничество у нас, с тукашни кастинг и локейшън директори. Моментът, в който копродуцентът от българска страна Николай Мутафчиев се появи като таксиметров шофьор, тотално ме извади от филма. С нищо не се запомнят другите актьори, дори мощната Светлана Янчева, чиято роля е около две минути. Ролята на малката Нина се изпълнява от две български близначки, но родени и израсли в Канада, поради което тя незнайно защо говори с акцент (което обаче не дразни поради специфичния характер на героинята).
Със сигурност ще има хора, които няма да харесат "Нина Роза". Ние самите толкова рядко се харесваме.
YouTube
