Последната постановка на Галин Стоев - "Илюзии" (от Иван Вирипаев), се игра на фестивалите "Варненско лято" и "Световен театър в София“. Реакциите са противоположни, те няма как да излязат от полето на субективната оценка. Моята е положителна.
Представлението е добро, макар че текстът има един базов недостатък: огромни житейски истини и лутания са представени през две възрастни семейства, проследява се целият им живот. Но дума не се споменава за деца. Имат или нямат? Как въобще се коментира в какво вярват или мислят възрастни хора, след като наличието или отсъствието на деца е ключово за вярванията и мисленето на всеки възрастен човек на планетата, още повече семеен?!
На сцената са седем млади актьори (от френската компанията „СПУНК“, чийто артистичен ръководител е Стоев). Те не играят семействата, а разказват за тях. Наистина разказват, действието през цялото време е разказът на самите актьори: Сандра направила това, Алберт онова.... Голяма любов, мечти, заблуди, взаимни или несподелени увлечения, шегички, лицемерия... текат между четиримата поотделно, понякога двупосочно, ама не докрай... - пред зрителя тънко преминават абсурд, забава, тъга, без той да разбере кога някой от четиримата прави нещо нарочно или неволно. Самите четирима не знаят кое в тях е истина, кое не, говорят, вършат, а животът си преминава. Представлението обсъжда основно любовта, но реално темата е самите хора, човеците - какви сме по принцип, защо правим така, а не иначе; водим ли се от ред в космоса, или всичко е едни нелогични, пръснати, необговорими парчета, елементи от картина, които даже не са елементи? И тъй като хилядолетията не са дали отговори на тия въпроси, най-малко пък пиесата (тя само повдига мисли), единственото ясно в тия големи сюжети е човешкото жужене, щъкане, говорене за това-онова - точно така жужат, щъкат и говорят седемте актьори. Понеже са млади, освен това не театралничат, тия темелни за мирозданието теми изглеждат на сцената автентично, неомърсено.
Декорът е минимален, рядко на сцената има нещо друго, освен артистите. Обаче се появяват песни, малко танци, фигури. Лек хумор, сполучливо вкарани противоречия в разказването... Дозировката на Стоев, балансът, са изключително добри. Не е скучно, макар големите философски наративи по принцип да са скука. Много неща са пипнати елегантно. Ако животът не е нищо повече от симпатично щуране, то постановката е успешна - защото го е облякла точно в дрехите на симпатично щуране.
В крайна сметка е невероятно трудно по човешки просто да се повдигнат огромните екзистенциални теми - които, ако наистина липсва логика в космоса и живота, са невъзможни за пресъздаване (всяко пресъздаване почива върху ред; ако липсва...). Но се е получило. Жужи се по човешки. Не е Радичковото жужене. Много по-интелектуалистично и претенциозно е. Но е жужене.
---
*"Твърде човешко" е израз по Ницше.
