Медия без
политическа реклама

Ф. Г. Лорка вдъхновява гей епоса "Черното топче"

Филмът на "Лос Хавис" идва с награди от Кан и Торонто и отива към "Оскари"

Безупречно композирани кадри.
СинеЛибри
Безупречно композирани кадри.

"Черното топче" бе един от най-гледаните филми в програмата на "Синелибри", посрещан неизменно от разпродадени зали и в крайна сметка награден с отличието на фестивала. Там той пристигна с приза за режисура от Кан - поделен с "Отечество" на Павликовски - и наградата на публиката от Торонто, която е недвусмислена заявка за бъдещи "Оскари" (от нея започва триумфът на "Зелената книга", "12 години в робство", "Земя на номади"...). Кампанията му за Академичните награди е поета от Netflix, разпространител на филма за американския пазар. Стрийминг гигантът не крие апетитите си гей епосът, чието действие се простира през стотина години от историята на Испания, да бъде най-сетне дългоочакваният му билет за престижните киноотличия (след като преди две години сам сгромоляса шансовете си за "Емилия Перес" - отказвайки да подкрепи трансзвездата му Карла София Гаскон, а вместо това я канселира най-яростно от всички).

Ясно е защо "Черното топче" се харесва навсякъде, където се появи. Неговият хомоеротизъм е модерен, но далеч не радикален. Под ювелирно изпипана, в същото време мащабна киноформа, режисьорският дует Хавиер Калво и Хавиер Амброси e опаковал плакатни послания: любовта е прекрасна, а войната - ужасна. Хомофобията е позор, да приемеш идентичността си - изцеление. Фашизмът е отвратителен, Лорка е велик испански поет. Кое от тези подлежи на съмнение? Местните копейки сигурно биха намерили на какво да се възпротивят, нормален човек - едва ли. С универсалните си теми "Черното топче" е смилаем дори за зрители, несвикнали да гледат любов към собствения пол на екрана, и именно това го прави толкова успешен.

Ошлайфали стила си предимно в телевизията досега, "Лос Хавис", както ги знаят в родината им, са били и дългогодишна интимна двойка, вече са само професионална. Филмът им е постановъчно богат и умело построен. Амбициозният триптих се разгръща в три пласта на пространството и времето, в епически мащаб и на фона на реални исторически процеси, които разтърсват и катализират съдбите на героите. Това, което свързва всички персонажи и времеви линии, е премълчаното (хомо)сексуално желание.

Първият, изцяло абстрактен слой, стъпва върху единствените четири запазени страници от недовършената драма на Федерико Гарсия Лорка "Черното топче". Туй именно топче дава не само заглавието на филма, но и заряда за целия филмов епос. Около него Лос Хавис изграждат внимателно построени, естетически безупречни кадри, в които черното и бялото, мракът и светлината играят централни роли. Тази история е за млад мъж, комуто е отказан прием в елитния мъжки клуб-казино на Гранада. В Испания от 30-те години, навечерието на Гражданската война (чиято жертва става и самият Лорка) хомосексуализмът е петно. Не думай!

По-страшни и по-вълнуващи събития се разгръщат в другия пласт от същата епоха, към който принадлежи поразителното начало на филма. То си остава най-силната сцена в "Черното топче" за всичките му нескромни 159 минути. Себастиан (в ролята известният музикант с псевдоним Guitarricadelafuente) е част от военния оркестър на малко провинциално градче. С колегите му се готвят да посрещнат с тържествен марш войските на Франсиско Франко, но празненството се превръща в хекатомба. Себастиан оцелява и е принуден да се присъедини към националистите, неохотно заменяйки тромпета с оръжие. Сега неговата задача е да пази и шпионира Рафаел Родригес Рапун - ранѐн републиканец. Рапун, действителна историческа личност, е бил любовник на Лорка, актьор в неговата театрална трупа "Ла Барака" и футболист на "Атлетико" (Мадрид). Между войник и пленен се завързва нежна дружба, ясно ви е. Рафаел рецитира на Себастиан стихове на Федерико Гарсия. След Ерос идва Танатос - война е.

Накрая, в наши дни: Алберто (Карлос Гонзалес) е историк, бивш драматург. Той пише дисертация върху ЛГБТ мотивите в европейската фолклорна традиция - нали голямата тема на Лос Хавис е да покажат, че куиър сюжетите не са паднали от небето през XXI век. Виждаме го първо в Гърция, където издирва стари градски песни с гей и транс текстове. Прави секс. Дядо му умира, а поради приумица на майка си, Алберто изобщо не го познава. Воден от любопитството и завещанието на стареца, той получава неочаквано наследство.

Филмът е естетическо постижение, успява да преплете органично исторически факти с мистификации, да поддържа тоналния баланс от началото до края. Типичните за испанското кино мелодраматизъм и щедра сценография не преминават границата на кича, дисциплинирани от възхитителните операторски композиции на Грис Жордана (жена) и монтажа. Музиката на Раул Рефрее е като жив организъм, участник във филмовото действие. 

Но "Черното топче" е прекалено дълъг. С прекомерен патос. Твърде едностранчив. Не е ли иронично, че най-добрата роля в тази антология за гей мъже прави Пенелопе Крус? Изявата ѝ като кабаретната артистка Нене Ромеро е кратка, но възхитителна. Присъствието на Пенелопе напомня, че гледаме все пак подражание на по-смелите сюжети на Алмодовар (тук е продуцент) за сексуално освобождение и историческа вина. Миниатюрна роля има и Глен Клоуз - внушителна, без да е решаваща за въздействието на филма.

През годините сме видели редица незабравими куиър истории и герои, от "Планината Броукбек" и "Клетка за птици", до "Тар" и "Слугинята". "Черното топче" далеч не е най-доброто сред тях, но е навярно най-близо до етапа, в който темата придобива размаха на блокбастър и се превръща в мейнстрийм. Това е стъпка напред за правата на човека - но как стоят нещата с киното?

В продължение на няколко десетилетия се разгръщат драматичните истории на трима мъже, а мистериозна творба на Лорка ще ги свърже по най-неочакван начин. Резу...

 

Последвайте ни и в google news бутон