Той няма амплоа и не иска да има. На сцената на театър „Възраждане“ е бил какъв ли не: доктор Астров във „Вуйчо Ваньо“ и Лебедев в „Иванов“, хер Флик от Гестапо в „Ало, ало“, Бернарда Алба в „Къщата на гнева“, отлъченият от църквата свещеник Лорънс Шанън в „Нощта на игуаната“, балетистът Рудолф Нуреев в „Последната тайна на Фреди Меркюри“, личният ерген Гаунино в „О(б)твързан“, съдията Уоргрейв в „Те бяха десет“. В момента репетира в Народния театър танцово-театрален спектакъл, наречен  "Влюбените", под режисурата на своята житейска половинка Мила Искренова.

На екрана той е забележителен Вапцаров, сякаш прероден от архивна фотография на поета, в документалния филм „Живот от разстрели“ на Мая Вапцарова. Предстои скоро да го гледаме в една от главните роли в друга, игрална кинотворба по реални събития: „Парчета живот“ на Севда Шишманова за терористичния атентат на летище „Сарафово“. Златарев отбелязва, че ще е едва третият български игрален филм, в който участва (без да броим сериалите „Дяволското гърло“, „Отдел Издирване“ и още няколко). За сметка на това пък международните продукции, които е снимал, са поне 50-60. Той е и гласът зад кадър в „Панорама“ на БНТ – работа, на която се отдава с огромно удоволствие, защото и сам има отношение към геополитиката, историята на Близкия Изток, мястото на България в Европа и света. Чувала съм да го наричат Жоро Гугъла: разбира от всичко – от изкуство, от спорт, от наука и технологии, дори от мода и кулинария. Интересува се от много неща, но винаги е искал да бъде само и единствено актьор. А актьорът си остава актьор и по Коледа, за което ще ни разкаже, както и ще сподели за някои (не непременно коледни) подаръци от съдбата, свързани със страстта по колоезденето, умението да се учиш от грешките си и да откликваш на новите предизвикателства.   

На педал

По отношение на Коледа и зимата аз съм възможно най-голямото клише. Подреждам вкъщи, украсявам всичко, слагам лампички, правя си коледни манджи – въобще, старая се. Слушам рождественска музика, имам си едно количество от двайсетина коледни филма, които гледам всяка година – много рядко се случва да изпусна някой: „Договорът за Дядо Коледа“, „Животът е прекрасен“ (филм на Франк Капра от 1946-а – б.р.), „Бяла Коледа“, „Чудото на 34-та улица“. Не „Сам вкъщи“, точно както не обичам и парчето All I Want for Christmas Is You. Извън това обаче съм чисто клише. Но имам и по-особени Коледи: миналата година например с театъра ходихме на турне в Карлово и аз карах колело до там. За тези 150 км тръгнах към 7 ч. от София и към 14 ч. бях там. През първите 3-4 часа беше - 6 градуса, карах по Подбалканския път и там особено първите километри след Саранци са само планини и изкачвания. А на такъв кучи студ спусканията са дори по-страшни, защото при изчакването поне се затопляш от това, че е трудно. На спускането не спирах да въртя, за да не се вледеня целия. Христо Мутафчиев и Ивайло Драгиев ме застигнаха с колата – но чак при Златица. Те в подобни случаи винаги ми казват: не искаш ли да оставиш колелото и да се качиш? Не, не искам. И си карах до Карлово. Горките колеги от театъра са свикнали като стигнат, първо да ми търсят баня – казват на домакините: „Имаме един луд, който ще дойде на велосипед, може да не ни вярвате, но е така“. Та онези вечер прекрасно изиграхме „12 гневни“, след което се качихме на буса – те нашите хора си знаят и ми прибират колелото с декора на театъра – и се прибрахме. Никога не се връщам с колелото. Спомням си едно връщане от Хасково – беше най-краткото пътуване, което можеш да си представиш. Бах тръгнал в 5 ч. от София и малко след 15.30 влязох в Хасково – това са 230-240 км. Вечерта играхме „Ало, ало“ и след това влязох в автобуса да чакам другите, които започнаха да идват. Буквално мигнах – нямам усещане да съм заспал – просто мигнах и чух някой да казва „Хайде, кого сваляме първи?“. Отварям си очите и виждам Малък градски театър „Зад канала“! Не можех да повярвам! Останалите ми разказаха колко дълбоко съм спал – те два пъти спирали на бензиностанции, не са пазили тишина, но аз тотално съм ги бил отсвирил.

Да срещнеш жена с фотоапарат

Спомням си, когато снимах за първи път в по-голям американски филм – „Сивата зона“ с Харви Кайтел, Мира Сорвино, Стив Бушеми, Дейвид Аркет. Когато се сещам за тоя филм, винаги си мисля какво нещо е случайността! Тогава бях в едни ужасни репетиции в „Сълза и смях“, нещо не вървеше, бяха се закучили нещата, аз – кисел, ходех по улицата смачкан, рошав (все още имах коса), на нищо не приличащ. И ме среща една жена, с която  някъде се бяхме засичали. Казва: „Станах кастинг директор в Ню Бояна, ти имаш ли снимки?“. Викам: не, нямам. „Що не се снимаш?“. Ами ще се снимам, ама не знам кога (по онова време нямаше Фейсбук или Май Спейс). А тя: „Слушай, аз имам фотоапарат в чантата, я застани да ти направя една снимка“. Казвам си: давай да се приключва, то е ясно, че от това нищо няма да излезе. Но седмица по-късно ми се обаждат: „Ела, че тука един режисьор много те е харесал“. И се разбра, че точно онези са снимките, които той е видял. Като влязох, ме посрещна с „You have incredible face“ („Имаш невероятно лице“). Това се оказа един актьор Тим Блейк Нелсън, снимал бая` неща – в „О, братко, къде си“ на братя Коен играе една от 3-те главни роли с Джордж Клуни и Джон Туртуро. Сега беше режисьор на филма. Споделих му, че току-що сме направили спектакъл по Чехов в театъра, а той каза, че ще дойде да ме леда. Не му повярвах особено. Но след премиерата излизам и го виждам с жена му, че седят до гардеробната и си ме чакат търпеливо. Подкосиха ми се краката. А той: „Нали помниш, че ти бях говорил за една роля с реплики, с 2-3 снимачни дни. Няма да играеш нея“.  Викам си: здраве да е… Той обаче продължава: „Решил съм за тебе специално да измисля роля. Ти ще си много близък с един от главните персонажи. Няма да имаш текст, но ще имаш над 20 снимачни дни“. И там аз съвсем щях да припадна. И наистина, във филма сме двамата, Коен и Лоуи – аз и един американски актьор Майкъл Стулбарг (известен по-късно с филми като „Хюго“, „Седемте психопати“, „Линкълн“, „Син жасмин“, „Призови ме с твоето име“, „Формата на водата“ и др. – б.р.). Всичко това се „подреди“ буквално на улицата и стана, защото ме срещна една жена и тя имаше фотоапарат. Никаква мисъл нямах в главата си тогава, че от това може да излезе нещо хубаво. А оттам дойдоха след това още много покани. За мен беше най-голямата школа по кино, защото нас не ни учат на това в България. Нямах текст и стоях да гледам Харви Кайтел, Стив Бушеми… Актьорската игра в кино и в театър не са различни – те са различни изкуства! Тогава за първи път ми направи впечатление тая огромна разлика – колко тихо говорят (поне американците), колко обрано играят – отблизо имаш чувството, че изобщо не играят, но излиза страхотно… Наистина беше учебник по професионализъм.

Орден щях да получа…

С Роберт Янакиев и Христо Ботев от нашия театър „Възраждане“, още преди да влезем в театралния колеж „Любен Гройс“, играехме в аматьорска актьорска школа. Направихме една комедия – „Червени рози“ от Алдо де Бенедети, и отиваме да я представим в някакъв дом, почивна станция на не-знам-кои си. Има в нея един момент, в който героят на Роберт лъже жена си, че е военен и ходи на маневри. Тогава аз влизам и той ми казва: „Зетко, добре че дойде да ми се понарадваш за последно“, а моят персонаж трябва да го попита какво става и той да почне да обяснява: „Орден щях да получа, ако…“ и така нататък. Тоя монолог Роберт непрекъснато го бъркаше, все не можеше да го запомни като хората. Както се бях подпрял отстрани и се бях замислил, докато течеше тяхната сцена – на моя „тъст“ и жена му, по едно време чувам, че двамата говорят страшни глупости. Роберт дрънка нещо си за времето. И си викам: всеки път е така, така и не го научи… Минавам отзад зад декора и започвам да му подсказвам: „Орден щях да получа, орден щях да получа“… Но той сякаш не ме чува. И изведнъж ми светва: че всъщност аз не съм излязъл на сцената, когато е трябвало. Те са дошли до момента, в който е трябвало да го направя, аз обаче не съм го отчел и си ги гле-е-е-дам, а от това, че не излизам, Роберт не може да продължи с „Добре че дойде“… Като осъзнах какъв е проблемът, долетях на сцената, а той: „Ей, зетко, добре че най-накрая се сети да дойдеш да ми се понарадаваш“… След това беше голям майтап, но тая случка още от време на време ме стряска. Остана ми някакъв страх да не се разсея на сцената, защото съм много лесен за отплесване. Оттогава това ми стои като обица на ухото.

Лонгур на 44 да играе Бернарда Алба

Диана Добрева ще идва да поставя в нашия театър. Виждам на таблото: ще поставя „Домът на Бернарда Алба“ от Лорка. Нямаше разпределение тип „Ромео – този актьор, Жулиета – тази актриса“ и т.н., само „ще участват тази, тази и тази…“ – жени, жени, жени и…аз. Знам, че това е изцяло женска пиеса, затова в първия момент доста се опулих. Ама, викам си, хубаво, там има един герой Пепе Романо, когото всички дъщери на Бернарда Алба харесват и за когото говорят, но по принцип той не се появява. Предположих, че може би Диана ще иска да има един мъж за „боя“ да циркулира между жените, тя има особени решения. Отиваме на първа репетиция и Диана казва: „Момичета, самата аз още не съм сигурна коя от вас коя точно роля искам да играе, така че ще ви разбърквам по ролите. Ти ще четеш тази, ти – онази…“ и се обръща към мене: „А ти чети майката Бернарда Алба“. И всички: ха-ха-ха, хайде, момиченца, при мама… Така прочетохме пиесата. На втора репетиция Диана разбърква момичета: „Я сега ти чети това, ти – онова, а ти – пак майката…“. И когато на третия ден се случва същото, даже и такъв отвеян човек като мен започва да усеща, че тука нещо не е наред. Я чакай малко?! А Диана се смее: „Ти луд ли си, сериозно ли не разбра, че ти ще играеш Бернарда Алба?“. Спомням си, че после ходех по улицата като тотално оглупял, защото това е една от най-тежките женски роли в драматургията, гледал съм чудовищни актриси в нея – от Цветана Манева и Бойка Велкова до Ванеса Редгрейв и Глен Клоуз. Актрисища на световно ниво. И изведнъж – аз, мъж, лонгур на 44… Това не е роля както балетиста Рудолф Нуреев, който, макар и различен, така или иначе е мъж – стъпва различно, държи се различно, говори различно, усмихва се различно, но е от моята половина на човечеството. Докато при Бернарда Алба нямах основа, където да стъпя. След това обаче „Къщата на гнева“ стана хубав спектакъл и взе „Аскеер“ за най-добро представление, а момичетата – колективен „Аскеер“ за поддържаща женска роля. Искахме идеята за Бернарда Алба да отиде отвъд пола, на 5-ата минути зрителите да забравят дали е мъж, или жена, а да остане усещането за абсолютната власт и огромното зло, което тя символизира.

Гейм, сет, мач

В най-новия спектакъл, в който участвам – „Иванов“ от Чехов, решението на режисьора Стилиян Петров е сцената да е тенис корт. Аз навремето съм тренирал тенис – като ученик между 3-ти и 8-и клас, след това чат-пат играех тенис, като се случи, но откакто полудях по колоезденето – повече от 15 години, не съм се занимавал. Колегите дори имаха среща с треньор да се упражняват, защото те пък никога не бяха играли. После режисьорът ме помоли всеки път преди репетиция аз да играя по десетина минути с всеки един от тях. И изведнъж у мен се върнаха някакви стари, забравени страсти. Започнах да тренирам в клуб „Сесил Каратанчева“. Всяка седмица вече ходя на тенис, даже си купих нова ракета. Амбицирах се, направо откачих – само още една лудост ми трябваше към всичките ми останали… Пак карам колело, не съм изоставил нито фотографията, нито домашното кино, аудиофилията, тонколоните, но прибавих и лудостта по добрия стар тенис. Оня ден, като играхме „Нощта на игуаната“ за последен път, понеже имаше един-единствен свободен час за тенис от 16 ч., казах на колегите: Sorry, ще закъснея, оправяйте се без мене. И си ходих на тенис от 4 до 5, и си отидох в театъра доволен и щастлив – без предварителна репетиция. Усещам, че започвам да си възвръщам някои умения. От време на време мога да объркам най-лесната топка на света, но след това мога и да вкарам някоя ужасно трудна. Така сме ние – най-големите тенисисти и аз, ха-ха. Тенисът е велика игра, но напълно го бях забравил, а сега като вълна` ме заля. А спокойно можеше това да са просто поредните репетиции. Много е важно според мен да си отворен към нови страсти и нови лудости. Съзнанието ти да е отворено за такива неща и, като дойде лудостта, да си готов да я посрещнеш, да я приемеш, да й пожелаеш добре дошла и да я помолиш да седне. Благодарение на това мога да кажа, че нямам два еднакви дни, което е разкошно.