Централният корт на „Уимбълдън“ сякаш е пренесен на сцената на столичния театър „Възраждане“ за Чеховия „Иванов“ в предизвикателната режисьорска интерпретация на Стилиян Петров. На зелената тревна настилка героите на Антон Павлович се срещат на сингъл, по двойки или сами упражняват ударите си на въображаема стена, докато произнасят своите болезнени признания. А публиката на първия и единствен ред, отделена само с телени мрежи от игрището, има прекрасна видимост от всяка една позиция към драматичното развитие на мача-живот. Спектакълът е достоен за театрален турнир от Големия шлем: с него Стилиян Петров увенчава по изключително дързък начин своя така оформил се на миниатюрната общинска сцена Чехов триптих, започнал със „За едно явление от електричеството“ (несъществуваща пиеса, създадена по разкази и мотиви от творчеството на писателя) и продължил с „Три сестри“.
В началото зрителят традиционалист неминуемо ще се запита: нима е нужно Чеховите персонажи да демонстрират добър бекхенд и форхенд, за да ни впечатлят? Тенисът е спорт, който бързо добива световна популярност, първият турнир на лондонския Уимбълдън се провежда през 1877 г. – точно десетилетие преди Чехов да сътвори първата си значима пиеса, „Иванов“ (всъщност съвсем първата е „Безотцовщина“, тя обаче е била изгубена и открита чак след смъртта му). Светът преди съветската революция е бил по свой ненакърнен начин глобален, така че съвсем не би било неправдоподобно изпадащите руски дворяни или въздигащите се буржоа да практикуват някакво подбие на тази игра в именията си. Но не простата достоверност е целта на режисьора. Неговият „Иванов“ е спектакъл с напълно модерен рефлекс към света. Днешният тенис от дъното на корта може да бъде много скучно и монотонно зрелище, докато някое мощно воле в близост до мрежата не наруши плавния процес на привидно любезното надлъгване. Така и в този спектакъл „подводното“ опипване на проблемите в някакъв момент избухва в реплика или действие, които не само слагат пръст в раните, но натискат и дълбаят.
Известно е, че в „Иванов“ като че ли се съдържат в зародиш темите на всички по-късни пиеси от великата тетралогия на Чехов, основополагаща за модерната драматургия: „Чайка“ (1895-96), „Вуйчо Ваньо“ (1896), „Три сестри“ (1900) и „Вишнева градина“ (1903). Безсмисленото скучно ежедневие. Отчуждението. Страхът от обвързване. Безсилието за промяна. Липсата на живец у благородния, чувствителен човек, който не намира перспективи и достойна кауза в едно проядено от апатия и меркантилност деморализирано общество – почти като нашето понастоящем. И още… В „Иванов“ на Стилиян Петров можем да доловим по реплики всички тези акценти. Мимолетната ярост на мрежата, с която се заявяват добри намерения или хъс за живот, тук съвсем логично и бързо преминава в умора и отегчение, изразени с налягали в изнемога по корта тела… Кортът е метафора на мача живот, а Николай Алексеевич Иванов знае, че е победен, още преди да е излязъл на игрището…
Отчаянието от социалната среда, безпаричието и безлюбовието, чувството за вина, отсъствието на вътрешни опори в депресията карат Иванов да не щади нито себе си, нито най-близките си и постепенно го превръщат в (не)волен техен палач. Ако някога сте гледали в тази роля големия Йосиф Сърчаджиев в „Армията“, или още помните превъплъщението на Деян Донков в Народния, навярно смятате, че този образ няма с какво повече да ви се разкрие и да ви изненада. И може би ще сбъркате. Във версията на Стилиян Петров той е поделен между двама актьори: Йордан Ръсин е малко по-младият Иванов, пламенен в желанието си за промяна, но неспособен да надмогне себе си в опитите да я осъществи; още по-неистов е Анатоли Лазаров – Иванов, преминал оная граница на безнадеждност, от която връщане назад няма и отвъд която той носи зло и за околните, и за себе си. Макар именно на тази сцена зрителите до неотдавна да са били свидетели в друго заглавие на такъв подход, разполовяващ героя между двама главни изпълнители, нека да смятаме и този ход за оригинален.
На фона на концептуалната постановка са изваяни още актьорски постижения. Забележителен и също различен от клишето е Лебедев на Георги Златарев: фин, душевно благ човек, който се мъчи да балансира между строгата си, търговски ориентирана жена Зинаида Савишна (отлична както винаги Жана Рашева) и приятелите си, които я ненавиждат, защото ѝ дължат пари, подлежащи на неизбежно връщане. Разтърсващ е диалогът на Лебедев/Златарев с най-скъпото му същество, дъщеря му Саша, която той се опитва да спаси от пагубен брак с овдовелия Иванов. Саша на Виттория Николова се променя буквално пред очите ни: тя пък се стреми да спаси Иванов от него самия – първо нежно, след това с безкомпромисна суровост. Мариана Жикич, която по пиеса по-рано напуска сцената, е напълно убедителна като прекършената Сара – еврейката, сменила вярата си, за да се омъжи за своя любим Николай Алексеевич, когото Чехов ни представя вече охладнял към нея. Ярко характерни са Лили Шомова като клюкарката Бабакина – търговка, копнееща за брак с дворянин, и Никола Мутафов – роднината граф и хрантутник.
Сценографията на Никола Тороманов, неотделима от режисьорската концепция, е минималистична и функционална, каквито са и костюмите на Ясмин Манделли. Музиката е на композитора Милен Кукошаров. Преводът на пиесата е дело на проф. Людмил Димитров. Следващите представления на „Иванов“ в театър „Възраждане“ са на 13 и 30 януари.
