„Един милион очарователни писма“, Джоди Ан Бикли, Кейт Баркър
превод Вера Балабанова, издателство „AMG Publishing“
Джоди Ан Бикли е единствена и неповторима – като всяко момиче на 23. Детството й не е било безоблачно, но като компенсация за безотговорния, вечно отсъстващ баща алкохолик съдбата й е отредила щедра, любяща, всеотдайна майка. Джоди расте задружно с братята и сестрите си. През пубертета се преборва с хранително разстройство. Откакто е пълнолетна, работи на две, понякога и на три места. Открива радостта от поезията и започва да участва в литературни фестивали. На един такъв поетичен фестивал на остров Уайт се случва нещо, което преобръща живота й. Нещо съвсем мъничко, колкото насекомо, точица, вирус.
Ухапва я кърлеж и Джоди се разболява от енцефалит. Лекарите я спасяват, но в следващите години тя трябва да се бори с последствията от болестта. Парализа на дясната половина на тялото, проблеми с краткосрочната памет, невъзможност да се съсредоточи, депресия и постоянни болки. Възстановяването е бавно и не се развива линейно. Има добри дни, има и лоши; а има и моменти, в които смъртта й изглежда за предпочитане.
Спасява я проектът „Един милион очарователни писма“. Това е сайт, на който всеки, който има нужда от подкрепа и повдигане на духа, може да се свърже с Джоди и тя ще му напише писмо на хартия, с химикалка, с брокат и рисунчици. И с точно тези думи, които тя самата би искала да чуе, когато животът й се стори непоносим.
„Един милион очарователни писма“ е концепция. Не е организация или клуб, в който трябва да бъдеш приет. Не е нужно човек да притежава конкретни умения или способности, за да участва. Всичко, което трябва да направи, е да вземе химикалка и да напише нещо мило.“
Джоди стига до идеята за писмата на етап от живота си, в който всичко изглежда изтощително и безнадеждно. Тя е напълно зависима от грижите на близките си, не може да работи, дори не може да стане от леглото в повечето дни. Въпреки това измисля как да се свърже със света, така че да бъде полезна за другите, а неочаквано – и за самата себе си. Колкото и да е безпомощен човек в даден момент, това съвсем не означава, че той е безполезен и че животът му е безсмислен. В безбройните писма, които Джоди пише и получава, има оптимизъм и утвърждаване. Тя казва на хората, че са умни, смели, красиви и незаменими. Когато някой го твърди за непознати, може да изглежда като общи приказки, но в писмата има толкова силна емоция и вяра, че получателите ги приемат за истина. Освен това писмата са безкористни, с тях не се търси никаква облага, а само споделяне на радостта, обмен на енергия, споделяне на общи възгледи и надежди.
Всеки, който е пътувал с влак, знае колко лесно е да си споделяме с непознат. Той няма да приеме нещата твърде лично, няма да се разочарова, нито ще се опита да повлияе на решенията ни за своя изгода. Вероятно на това се дължи топлия отклик, който Джоди получава. „(Хората) искат някой непознат, нов приятел, да ги види такива, каквито са сега, а не да скърби за човека, който някога са били. Вярваме, че ако кажем на някого, когото обичаме, че изпитваме болка и имаме нужда от помощ, ще развалим всичко и в крайна сметка ще го нараним. А това ще направи болката ни още по-голяма.“
„Един милион очарователни писма“ показва един възможен изход от отчаянието, с което всеки от нас се е сблъсквал неведнъж. Историята е разказана от първо лице. Джоди Ан Бикли е истински, реален човек. За това свидетелства и Ед Шийрън, който е написал кратко въведение към книгата. Разбира се, приемаме, че и самият Ед Шийрън е реален.
От превода има какво още да се желае, но историята и най-вече тази концепция за света заслужават да им отделим от времето си и после да се опитаме и ние да кажем или напишем няколко окуражителни думи на човек в беда – дори ако този човек сме самите ние.
