„Какво си пожелаваш“, Катрин Сентър
превод Майре Буюклиева, издателство „Софтпрес“
В този случай по корицата смело може да се съди за съдържанието на книгата. Това е цветна, ярка история за жизнерадостта, за непрекъснатите – и понякога успешни – опити да преодолеем мрака. Цветята и пеперудите, които я изпъстрят, се появяват по стените на една столова, а после изчезват за кратко. За това става дума – че красотата може да се скрие, но дори и да не я виждаме, тя си е там. Сивото може да бъде отмито, радостта може да се възцари отново. Ние сме част от нещо по-голямо, от един светъл и медоносен свят, а нашите беди и нещастия са само временни тъмни петънца върху общата искряща картина.
Едва ли някой би предположил, че връзката между директор на училище и библиотекарка може да бъде разтърсваща и безумна. Тя и не е такава. И двамата са плахи, предпазливи, правят всяка стъпка внимателно. Те таят чувствата си. Толкова изразително и прилежно ги таят, че целият учителски колектив плюс помощния персонал са готови да започнат залагания кога ще бъде първата целувка. Удоволствието от четенето на „Какво си пожелаваш“ до голяма степен идва от атмосферата на задружност, от споделените чувства и всеотдайността на всички, които работят в малкото частно училище. Цялото островно градче представлява сплотена общност, която се подкрепя и преживява заедно и добро, и лошо.
Отношенията на Саманта и Дънкан преминават през много перипетии. Авторката разгъва историята като платно, в което са втъкани всякакви случки, действия и състояния. Макар че се познават от години, героите постепенно узнават един за друг старателно пазени тайни. Научават се да споделят и да се доверяват, да търсят помощ, да признават грешките си, да лекуват травмите, които животът им е нанесъл.
Това всъщност е трактат по оптимистична житейска философия, маскиран като любовен роман. Диалозите са смешни и понякога много вълнуващи, а героите будят съпричастност и на читателя му се иска да им викне – какво чакаш, направи необходимото, много добре знаеш какво е то!
Заглавието е елиптично, от него все едно нехайно е пропуснато предупреждението „Внимавай!“ Мислите имат сила. Желанията променят света и сбъдването им може да донесе изненади. Саманта копнее да бъде с Дънкан, но не желае да се сближи с него, защото се чувства недостойна заради заболяването си. Дънкан е влюбен в нея, но след преживян в миналото инцидент носи белези и иска те да останат скрити. И двамата имат безброй „съкрушително добри идеи“, така че за радост на увлечения читател книгата е приятно дебела.
Необходимо им е време. „Скръбта не ми беше чужда, много добре знаех как те дави, без да те убива – само те държи потопен под водата толкова дълго, че забравяш какво е въздух и слънце. Знаех, че скръбта има свой график и единственият начин да излезеш от нея, е да изминеш целия път.“
Но още по-голямо значение има радостта. „Обръщай внимание на нещата, които те подбуждат към радост.“ Човек не може просто да реши да бъде радостен, но може да вземе решение да прави повече радостни неща. Изправен пред мрака, може да избере светлината. И точките. И шапките на цветя. Или, както Саманта казва на Дънкан, „Човече… не съм щастлива, защото ми идва от само себе си. Със зъби и нокти се боря за това щастие всеки ден.“
„Какво си пожелаваш“ е роман, който окуражава и разсмива и когато човек дочете и последната страница, със сигурност ще се чувства добре.
