„Рентгенова снимка на свободата“, Михаела Илиева
издателство „Жанет 45“
Сборник с разкази, който изненадва с четивност, лаконичност и голяма въздействаща сила. Заглавието би подхождало и на стихотворения, но ако някой се подведе, поне ще има утехата, че между кориците са събрани прозаични текстове, изпипани до последния детайл, метафорични, написани с красив език, и всъщност много по-поетични от куп стихосбирки на книжния пазар в момента.
Героите тук са хора в беда. Умиращи в умопомрачение, задавени от омразата си, майка, която помята след дълги години в очакване на зачеването, осиновено дете, което така и не си намира дом… Всеки текст е като малка стая, в която мъждука поредната човешка съдба. Нещастията са съвсем обикновени, ако не са се случвали на нас самите, сигурно ще се сетим за по-близък или по-далечен познат, който е преживял нещо подобно. Необикновеното тук е начинът, по който тези хора са извадени на светло. В меката, милваща светлина на думите всеки от тях получава съчувствие и внимание. Усеща се уважението към света на тези страдалци, добротата на погледа и разбирането на всичките им странности, грозни белези и социална неприемливост.
Може би чудото в тези разкази е лекотата, усещането за естественост и някаква тиха волност, която не се демонстрира, но се излъчва от всеки от героите в тяхното смирение и притихналост. Това е невидимият воден знак, който прозира, когато вдигнеш болката си към светлината и я погледнеш с отворени очи. Затова и разказите се четат толкова леко, с нетърпението, с които взимаме следващия горчив бонбон от кутията. Да, има горчивина, но тя е преработена, рафинирана, обогатена с вкусовете на соления труд, сладката любов, финото доверие и разтапящата нежност.
Заглавието е взето от едноименния разказ и много подхожда на цялата книга. Там става дума за едно съкровище. Любимият внук наследява от дядо си карта на заровено имане. Внукът носи името на дядо си и винаги го е обичал, но сега се оказва, че изобщо не го е познавал. Съкровището също е изненадващо – купчина рентгенови снимки. Дядото е бил партиен функционер и една от задачите му е била да цензурира и унищожава „незаконната музика“, записана тайно върху рентгенови плаки. „Дядо му се изкушил да ги изслуша. Почувствал се като надзирател, който се е сприятелил със затворник. В музиката върху костите обаче открил цял живот, скрит от него, и тогава почувствал, че затворникът май е той самият.“
Точно такава е книгата на Михаела Илиева. Тя смело и честно гледа болката, открива счупеното място и прави така, че да се чуе скритата в него музика.
