„Дом за нежелани момичета“, Джоана Гудман

превод Мария Михайлова, издателство „Прозорец“

Дали художествената литература може да промени бъдещето, да повлияе така, че хората да осъзнаят колко зли е възможно да станат, да се изплашат от себе си и да се спрат? Със сигурност романите стигат до по-широка публика, отколкото научните доклади, и пренасят информацията до неочаквани места, разсяват чуждите спомени като семенца от глухарче и непознати емоции поникват у читатели на далечни земи; заварват ги неподготвени и им поднасят даровете си без предупреждение. Вероятността да намеря и да прочета исторически трактат за политиката в област Квебек към средата на миналия век е равна на нула, а „Дом за нежелани момичета“ ме запрати право там, точно тогава. В магазина за семена на Сеяча Маги, 14-годишна, помага в търговията на баща си и неусетно се влюбва в Габриел Финикс, възможно най-неподходящото момче. Семейството им е умален модел на канадското общество към онзи момент. Това е смесен брак между англичанин и французойка, в който постоянно се води борба за надмощие и дори най-близките връзки са отровени от предразсъдъци и подценяване на чуждите език и култура. Маги иска да спечели одобрението на баща си, иска и да бъде щастлива с любимия си; и понеже не е възможно да има и двете, някой трябва да бъде пожертван.

Разбира се, жертва стават най-беззащитните. Маги и нейното новородено извънбрачно дете.

Романът проследява успоредните житейски линии на майката и дъщерята, Елоди. Никоя от тях няма шанс да направи избор, да разполага със себе си, да взема самостоятелни решения. За да не бъде опетнена репутацията на семейството, Маги трябва да живее с непростима вина, с празнина, която никой и нищо не може да запълни. И ако това е нещастен живот, то детето, предложено за продан и после останало неосиновено, попада право в ада на земята, под садистичните „грижи“ на монахините от приюта. Когато Елоди е още съвсем малка, държавен закон нарежда домовете за сираци да бъдат превърнати в психиатрии – това е исторически факт. Причината е съвсем разумна: финансовите постъпления за сираци са били само 1,25 долара на ден, в сравнение с 2,75 долара на ден за психично болни пациенти. Само за няколко седмици на хиляди деца е направена експертиза, която оценява, че всички те, до едно, са с психични заболявания и тежка умствена изостаналост. В същия ден започва лечението им с тежки антипсихотици и използването им за робски труд. Най-официално и със закрилата на всички държавни институции. И с моралното обяснение – те са деца на греха и не заслужават друго отношение.

Имената, местата, използваните методи, документацията, която може да бъде удобно изгубена или фалшифицирана при нужда. Всички тези факти, които романът изнася и осСрветлява, е трудно да бъдат осмислени и възприети. Все пак не става дума за дълбокото Средновековие, а за голям западен град като Монреал през 20 век. Как така никой не се е разбунтувал, никой не се е усъмнил?

Тъкмо да се възмутя от бездушието и апатията на пустите канадци, и си спомням за деинституционализирането на децата от българските домове, за механичното преместване или дори просто преименуване на социални институции, за формалните грижи, които се полагат за сираци, за деца и възрастни с увреждания… доколкото съм чувала, но то, нали, моя работа ли е да се вра там…

„Дом за нежелани момичета“ е обвинителен акт; но също и любовна история. Проследяваме съдбата на едно семейство и събитията са толкова емоционално въвличащи, толкова дълбоко затрогващи, че наистина е трудно да оставим романа, преди да сме го прочели до край; научаваме много нови, интересни и потресаващи факти за една толкова далечна от нас страна, и оставаме с чувството, че може би има какво да направим – не за Елоди и Маги, но за някой днес, тук, сега, защото понякога справедливостта и любовта просто трябва да възтържествуват.