„Всички сме страници“, Петя Русева
издателство „Жанет 45“
Реколта 2023 е много добра за краткия разказ. Поредното доказателство за това е сборникът „Всички сме страници“ на Петя Русева. Авторката е позната като драматург, а това е първата й самостоятелна прозаична книга.
„Прозаична“ е точно, но невярно определение. В текста, който е рехав и лек, ефирен и метафоричен, има толкова много неизречени, но осезаеми внушения, че общото усещане е за поезия, прозираща през прозата.
Читателят не е въвлечен в случките и образите, по-скоро ги вижда за миг, леко не на фокус, на разминаване. Не знаем нито началото на всеки жест, нито оставаме да свидетелстваме за неговия завършек. Виждаме само един отрязък, останалото е въпрос на въображение и доизграждане в мисълта на всеки.
Отделните микро-истории понякога са навързани последователно и напомнят за онези копринени кърпички, които някой фокусник вади безкрайно дълго от ръкава си. Понякога дори можем да се подведем, че става дума за роман и образите, които бродят от епизод в епизод, са едни и същи. Даже може да се опитаме да си припомним имената им, или да се напрегнем – кой беше този и от къде го познавам. После рязко посоката се променя. Една от героините е хваната в кадър от мъжа си в щастлив миг – как тича към морето и косата й меко се развява, а свободната рокля все едно тече по тялото й. Наистина, хваната. Снимката е увеличена до естествени размери и се превръща в еталон каква трябва да бъде винаги тази жена, във всеки миг от сега нататък – и няма право да бъде никаква друга. Ефирните рокли и шалове, които трябва да носи, размиват границите между тялото й и въздуха около нея. Същата ефирност се усеща около текстовете. Понякога волна, понякога страховита.
Ефирност и безтегловност. Да, хората летят, и всеки един лети точно по начина, по който и живее. В същото време под слоевете въздух, органза и тюл се напипва тяло. Живо, гладно, болящо тяло, което жадува да бъде видяно, излекувано и обичано.
Във фрагментите авторката влита с наблюдателност и въображение, които се подхранват взаимно. Те звучат естествено, като откъслеци от случайно подслушан разговор, като вътрешен монолог, който не е предназначен за чуждо ухо и затова е оставен непригладен, уязвим и оголен както майка го е родила. Едно и също банално действие може да бъде разковниче, симптом или улика според преживяването на героя и според контекста. Почистването на дома например може да бъде изпълнено с щастливо очакване, да бъде подготовка за решаващ миг от живота, да е небрежно; или да бъде въпрос на живот и смърт. Няма нищо пренебрежимо или без значение; авторката е като опитен лекар-диагностик, който по цвета на очите или температурата на кожата може да открие страдание; понякога лечимо.
От четвърта корица на книгата научаваме нещо много симпатично и съществено: Петя Русева е събрала в книгата опитите си „да отгатне какво вълнува хората, с които пътува в софийското метро, и да разкаже техните истории с възможно най-малко думи.“ И го прави успешно и интересно, с усет за драматизъм, с неподражаемо въображение, но най-вече с мекота и съчувствие, които стоплят сърцето и на читателя.
