„Москва не е последната гара“, Елена Горохова

превод Ирина Иванова, изд. „Кръгозор“

Годината е 1950-а и изглежда сякаш войната никога няма да свърши. Втората световна отеква през детството на Саша и нанася рани, които никога няма да заздравеят. Смъртоносно наранени са цели семейства, цели градове. В Иваново, където Саша израства, има само деца, жени и старци. Малцина мъже се връщат от фронта – осакатени и смазани. Гладът и бедността са постоянен фон на всичко, което се случва. Но няма страшно, Сталин бди и ще се погрижи за всеки.

Постепенно момичето осъзнава, че животът е разделен на два слоя – това, което се говори и това, което се случва. По радиото възхваляват богатата реколта и великите постижения в производството. В Иваново храната не достига и всеки ден с часове трябва да чакат на опашка за самун черен хляб. Прославят се героите от войната, но ако някой се върне от плен, тихомълком го пращат в затвора като предател, защото не е умрял. Има забранени теми, които не трябва да се повдигат, наказанието е страшно. Някои, като дядо й, вярват искрено в пропагандата, другите мълчат. Само един човек казва истината. Саша намира, потулен сред вехториите на тавана, дневника на своя вуйчо. „Бяхте скрили истината, която Коля е видял на фронта. Още една лъжа върху купа от лъжи за славното ни минало. Тази тайна на възрастните, която трябваше да нося през всичките тези години, ме накара да се чувствам съучастник. Беше като някакво посвещаване, необходимият ритуал, за да бъда допусната в нашия живот на лъжи и преструвки. Вината, която трябва да предадем от едно поколение на следващото.“

Пропаганда вместо истина, фалш вместо откровеност. Дори любовта е отровена от тайни, обвързаности и принуда и подменена с достъпни, но пошли имитации. Родината, защитавана с цената на живота, става ненавистна. „Ако вярвах в Бог като Рафаело или Микеланджело, щях да проклинам Бог. Аз нямах Бог и проклинах родината си. Предполагаше се, че тя трябва да ни отглежда и пази – нас, хората, които беше вдъхновила с революционните си идеали за скромен живот и усилен труд. И докато ние спазвахме нашата част от уговорката, нашата родина, подобно на побойника в двора, беше извадила джобен нож и го беше забила под ребрата ни.“

Това не е живот, а „методично, яростно оцеляване“. Там няма място за наивните и непреклонните. Екзекуторите и жертвите са едни и същи хора. Моторът на смъртта е в действие от години и години и никой не е виновен, защото всички са виновни.

Саша намира своето убежище в театъра, където преструването е наистина. На сцената тя се превръща в някой друг и само там може да се освободи от миналото си.

Романът е написан на английски език. Авторката Елена Горохова избира за прототип своята сестра, прочутата актриса Марина Мальцева. Те успяват да емигрират в САЩ и да променят живота си, но Родината не е място, а съдба.

„Москва не е последната гара“ излезе на 1 март, пет дни след като войната започна – казва авторката. – В ретроспекция си мисля, че трябваше да намеря по-добро заглавие, защото след 24 февруари 2022 името „Москва“ се превърна в отрова. Но докато пишех романа, нямах представа колко много държавата, описана в книгата, ще прилича на Русия на Путин. Путин превъртя назад историята и бившата ми родина е там, където беше, когато страната се наричаше СССР – тоталитарно общество, изградено върху лъжи, където животът се движи по коловозите на две съвсем различни реалности.“