„Лавандуловото момче“, Бюрхан Керим, издателство „Мусагена“

Не сме попадали преди в толкова цветен, благоуханен и необичаен свят. Напомня за най-любими книги и за автори с толкова прочути имена, че е нужна малко смелост, за да кажем на глас къде ни препращат асоциациите. Детството и приятелството, кривите улички и носталгичната светлина подсещат за „Самотните вятърни мелници“ – още повече, че това е дебютната книга на Бюрхан Керим, както „мелниците“ са прекрасен дебют на Станислав Стратиев. Необичайните звучни имена и чудните образи и на мъже, и на жени с единия крак в реалността, с другия – в отвъдното, имат някакво вътрешно родство с историите, които Нарине Абгарян разказва. Това, че действието се развива в едно турско село, пълно с чудаци и мечтатели, може да събуди спомените ни и за Хайтов, и за Йовков.

Накратко, това е истинско пиршество от спомени, образи и истории, разказани със собствения глас и стил на един съвсем млад автор. Темата за битието, вярванията и начина на живот в българските мюсюлмански села е почти недокосвана в нашата литература. Освен споменатите по-горе, можем да изброим още само няколко текста, повечето от тях класически; и всички те се отнасят предимно за времето преди Освобождението.

В неназованото село, където се ражда Юсуф, времето тече бавно, на тласъци, като пчелен мед. Макар на места да има исторически ориентири – голямата война, очакването на страшните руснаци, по-късно „голямата екскурзия“ и „промените“; хората живеят в свое времево русло, неопределено, неоткъснато от Корана, легендите и сънищата. Всичко започва от Адем и Хава – първите хора; и макар да става дума за бабата и дядото на Юсуф, усещането е за тяхната вечност, за това, че винаги са били и винаги ще ги има.

Първата част, „Дневникът на Юсуф“, е цялостна в стила си, с богат, мек, кичест език, поетичен и завладяващ. Четенето е омайващо.

„- А какво означава някой да чете?...
- Нещо като да сънува, но с отворени очи.“

Сънят, кладенецът със стълба към отвъдния свят, приказката живеят пълноценно и равностойно с ежедневната реалност. Младо и старо, всички в селото се трудят и се борят с беднотията, те са пресметливи реалисти; но в същото време с готовността на деца приемат напътствията и тълкуванията на ходжата, гаданията на местната баячка, пишат и препращат верижни писма, правят молебени за дъжд. Хикмет Изобретателя конструира машина, с която да приема съобщенията на духовете. Впрочем, след време му сменят името с Хикмет Лудия – границата между мечта, вяра и лудост е тънка и лесно се преминава.

Би било хубаво, ако в книгата имаше нарисувано родословно дърво, от родителите на Хава до Юсуф. Подобна функция изпълнява азбучният показател със значенията на имената. Там стават видни както ролите и характерите на всеки от героите, така и паралелът между мюсюлманската и християнската религия, и това е много любопитно. Чудно и необяснимо е как живеем в съседство, без да се познаваме достатъчно добре. Човечността, топлотата, нежността между хората, щедростта им и мъчителната невъзможност да се разберат понякога, всичко това е изразено толкова живо, все едно е разказано от човек с огромен житейски опит, а не от съвсем млад автор.

Повествованието звучи например така: „Хазал никога не говореше за себе си, не показваше емоции, не позволяваше на отсрещния да я обикне, макар това да се случи напълно естествено против волята й. Носеше своята тайна и може би тъкмо неразгадаемият й ореол я превръщаше в безкраен извор на копнежи, най-точната дума, която я описваше. С Хазал всичко изглеждаше предстоящо, начала без финали, без продължение и развитие. Дори и играта, в която се встрастиха и впоследствие се сближиха, беше размяната на първи изречения, единствено започващи истории…“

Втората част на книгата леко отстъпва на първата като стил и въздействие, но въпреки това може да се каже, че това е роман, който заслужава внимание и сигурно ще бъде прегърнат от любителите на магично красивата проза. „Лавандуловото момче“ ще ви накара да мечтаете и поне за малко и вие да полетите в изкуството заедно с автора.