"Мадоните на Ленинград", Дебра Дийн
превод Марианна Панова, издателство „Сиела“
Още с дебютния си роман "Мадоните на Ленинград" Дебра Дийн става литературна знаменитост и бестселъров автор. Тя се обръща назад към първата година от обсадата на Ленинград, за да разкаже през спомените на една жена за спасяването на великите произведения на изкуството, за оцеляването в неописуемо тежки военни условия – и за сърцераздирателната сила на красотата.
Историята тече в две повествователни линии. Марина и Дмитрий са оцелели след Втората световна война, по някакво чудо са се намерили и са продължили живота си спокойно и щастливо, отгледали са с обич двете си деца и сега им предстои да присъстват на сватбата на внучката си. За съжаление Марина губи битката с болестта на Алцхаймер. Очертанията на света се размиват, стават все по-неразличими. Пространството ѝ изглежда двуизмерно, все едно живее на страница на книга, и след всяко прелистване познатото изчезва, а тя попада на ново, неуютно място. Паметта ѝ за събитията от преди 60 години обаче е свежа и непокътната. Марина се оттегля за все по-дълги и непредвидими периоди в миналото и това е втората линия – за обсадата на Ленинград.
Всички сме чували за този страшен и убийствено продължителен епизод от войната, учили сме за това – кой по-подробно, кой по-повърхностно. Американката Дебра Дийн е намерила своята неповторима гледна точка към събитията. При обявяването на войната Марина е екскурзовод в Ермитажа. Още с началото на военните действия стотиците служители на този забележителен музей се заемат с опаковането и преместването на безценните му съкровища. Картините са свалени от рамките и са навити на рула, статуи и предмети на изкуството са прибрани в сандъци. Нощем Марина дава дежурства на покрива на музея, като следи за поражения от безбройните бомбардировки и за възникнали пожари. Когато в залите остават само празни рамки, Марина се заема да подреди прекрасните образи в ума си, да създаде "дворец на паметта" и така да се опита да защити красотата. Тя обхожда залите и назовава заглавия, имена, цветове и композиции. Близнаците мъчители глад и студ отнасят безброй хора пред очите й. Вече няма сили и смисъл да се скърби. Остава само паметта.
Паметта се губи. Не само заради болестта. Децата на Марина и Дмитрий не знаят почти нищо за младостта на родителите си, нито за тяхната родина, нито за войната. Израсли в САЩ, ехото от ленинградската епопея достига до тях откъслечно, неразбираемо и изкривено, например отеква в досадната мания никога и в никакъв случай да не се изхвърля храна. Какво остава от страданията на толкова много хора, какво е изградено с труда им, какъв смисъл са имали копнежът им, саможертвите, нечовешките усилия в защита на всичко онова, което са обичали?
Образите са изградени великолепно. Старият Дмитрий, който всеки миг мисли за любимата си и бди над нея, и младата Марина, съвсем сама, отдадена на дълга си да закриля картините и детето им, заченато по чудо, сякаш са истинската двойка. В живота им ужасът на войната да ги е разделил и Дмитрий като млад е отсъствал, точно както възрастната Марина се отдалечава и изчезва безследно навътре в дебрите на болестта. В романа те се събират и любовта им никога не угасва.
Цялата книга е изпъстрена с образи и случки, които силно вълнуват; пресъздадени са места на великолепие и на пълна разруха. Миналото и настоящето контрастират главозамайващо. Но някои моменти от тази история няма да забравя никога. Случката в банята, когато жените разбират, че Марина е бременна. Блокчето шоколад, което тя споделя с умиращата под снега. Разказът ѝ за картините, толкова ярък, че войниците започват да ги виждат. Прозрачните зелени листа, чайката, която отлита.
Роман като разкошна зала с оберлихт, който облива света с потоци искряща светлина и показват колко е красив той, въпреки всичко.
