Медия без
политическа реклама

Лейла Слимани: Докато пишем, миналото не е мъртво

Френско-мароканската писателка предава своето разбиране за писателския занаят

07 Яну. 2024МАРИЯ ДОНЕВА

Уханието на цветя в нощта“, Лейла Слимани

превод Зорница Китинска, издателство „Леге Артис”

Лейла Слимани, която съвсем неотдавна гостува у нас в рамките на Международния литературен фестивал (а преди това бе председател на журито, присъдило на Георги Господинов "Букър"), не е непозната на българските читатели. Издателство „Леге Артис” преди няколко години представи два нейни романа, които са й донесли световна слава и множество престижни награди – „Нежна песен“ и „В градината на змея“. Различното в новата й книга е, че тя е по-скоро есеистична, себерефлективна и автобиографична. Фабулата, доколкото има такава, е съвършено проста: една писателка прекъсва самоналоженото си уединение, за да участва в артистичен проект, а именно – да прекара една нощ, заключена в един музей във Венеция. Тя отива там, разглежда изложените артефакти, мисли за себе си, за писателския занаят, за свързаността на хората, местата и времената… и на сутринта си тръгва. Ако нещо се случва, то не е в действието или в липсата му. Интересното е в емоциите и мислите на героинята и в начина, по който те отекват у читателя.

Лейла Слимани е родена в Мароко и има арабски произход; по свое желание се преселва във Франция, защото там има възможност да живее така, както й харесва. В детството й в семейството са говорили на френски; в Париж се откроява с екзотичната си външност, навсякъде е различна и чужда. „Нито съм напуснала докрай местата, от които съм тръгнала, нито обитавам до край местата, където съм пристигнала. Аз съм транзит. Живея в един междусвят.“ Това е само част от опозициите, които тя през целия си живот се стреми да обгледа и разбере, да събере и да сдобри вътре в самата себе си. Различните езици, които използва. Различните религии – и това, че винаги е въприемала собствения си атеизъм като неспособност да се почувства като част от едно общо цяло с обичните си хора. Денят и нощта (името Лейла означава нощ), миналото и настоящето. Тя наблюдава всичко едновременно и непрекъснато от различни ракурси. Спори със себе си и намира аргументация в световната литература, във философията и историята. Самият проект, в който решава да се включи, в различните моменти и спрямо събеседниците, с които го обсъжда, й се вижда ту снобски и самоцелен, ту вдъхновяващ и водещ до катарзис.

Разсъжденията й са толкова задълбочени и красиво изказани, че ако имате навика да си подчертавате блестящите фрази, ще трябва да подчертаете книгата от край до край. Ако сте учители в гимназията, ще откриете в нея богато находище на теми за есета; отправни точки за разсъждения и дебати, свързани с литературата и хуманитаристиката, с моралните и естетически избори на всеки човек.

„Уханието на цветя в нощта“ е преди всичко възхвала на писането. Въпреки жертвите и неудобства, които налага, то се усеща като безгранична свобода. „Сега можеш да кажеш абсолютно всичко. Ти, учтивото дете, научено да се държи прилично и да се сдържа, можеш да кажеш цялата своя истина. Не си длъжна да угаждаш на никого. Не си длъжна да се притесняваш, че ще нараниш никого. Напиши всичко, което ти се прииска.“

Но също и „Писането е борба за неподвижност и съсредоточеност. Една физическа битка, в която човек непрекъснато трябва да сдържа желанието си да живее и да бъде щастлив.“

„Литературата се състои от еротика на мълчанието. Най-важно е онова, което не казваме.“ „Единствено литературата може да издърпа на повърхността потъналите животи.“ „Пиша и копая дупка в стената на килията. Пиша и всяка вечер пиля решетките на затвора.“

„Защото литературата, подобно на изкуството, не познава времето на ежедневието. Тя нехае за границите между минало и настояще. Тя привиква бъдещето, връща ни в чистите гори на детството. Докато пишем, миналото не е мъртво.“

Много силна, много френска, силно философска литература за дълго и задълбочено осмисляне.