Медия без
политическа реклама

Кой не обича Пловдив?

Поетесата Станислава Станоева изненадва читателите с ярка талантлива проза

03 Март 2023МАРИЯ ДОНЕВА

„Трева и звезди“, Станислава Станоева

изд. „Жанет 45“

Детството е голяма рядкост – на човек се пада най-много по едно. Ценно е и заради всеки отделно взет миг, и заради общото усещане за света, какъвто е бил и никога вече няма да се повтори. Емоциите в най-чист вид – възхищение, доверие, очакване нещо приказно да се случи. Страховете, които не можеш да обясниш на никой възрастен, например от „горчивия“ черен ковьор на стената, в който може да потънеш и никога да не успееш да се измъкнеш от лабиринтите на грубите му бодове. Това неразбираемо, непроницаемо детство в поредица от случки и картини, описани на моменти твърде изчерпателно, с прекомерна добросъвестност. В златистия кехлибар на спомена са съхранени детайли, които добиват значимост, защото са оцелели сред отломките на времето. Първата част от „Трева и звезди“ е посветена на най-ранните години и напомня с атмосферата си на „Петмез“ от Влада Урошевич, само че с по-малко буболечки.

Ако читателят се измори от това бавно, изпитателно вглеждане в черно-белите снимки на детството и не продължи нататък, ще сгреши. Ще бъде жалко да не се наслади на тези толкова пловдивски картини, разпознаваеми не само по описаните емблематични топоси и личности. Те излъчват полъх от тепетата нощем и от напечените улици през летните следобеди, миризми и звуци, които никой не бил могъл да сбърка. Котки, врани и река, Пловдив. Автентично е и усещането за дете, което пораства, непоносимите превземки на пубертета, надутата скромност и опитите да намериш свои хора, сред които да бъдеш на мястото си. Търсенето на собствен талант, суперсила и поле за изява. Впрочем темата за очакванията за бъдещето – собствени и външни, се развива през цялата книга – от „Дребни години“ през „свободни“ и „други“, чак до „Последни години“. В началото има един цял разказ, в който педантично се изброява каква е искала да стане героинята когато порасне и защо се е отказвала от всяка поредна идея. „Именно тогава срещнах един умен човек, който ми каза, че мога да стана каквато си поискам. Сякаш някакъв дълго носен товар падна от плещите ми.“ Какво се случва после, кой й помага и кой я спира, как се утвърждава и докъде стига накрая – разказ след разказ проследяваме този криволичещ път.

Откриването на собствена посока през годините, противоречивите периоди, поредицата от проби и грешки изграждат героинята и постепенно я превръщат от самоосъзнаващо се и доста самовлюбено същество в човек, който се вглежда в околните, опитва се да бъде щит между тях и злото, да намери общ език дори с животните, да се раздава и да страда от своята недостатъчност.

Повечето разкази са написани от първо лице и са неприкрито автобиографични, но особено във втората половина на книгата се появяват и истории в трето лице, и протагонисти – мъже. Това не размива гледната точка; по-скоро създава впечатление за дълбоката емпатия на главната героиня, която се поставя на мястото на другия и надниква през неговите очи.

Ето защо може да се каже, че „Трева и звезди“ е роман с нестандартна структура, но все пак роман, а не сборник с разкази, както пише на корицата. Това не е самоцелна колекция от образи и събития, нито само поредното обяснение в любов към Пловдив. Образите и темите се задълбочават и развиват с всеки следващ текст, водят ни нанякъде. Виждаме в какъв човек се превръща малката принцеса от първия спомен. Проследяваме отношенията ѝ с родителите. Заедно с нея се опитваме да разберем каква иска да бъде, боледуваме заради разделите, мечтаем за стихотворенията, които ще напише.

И ако има някакво съмнение дали наистина в ръката й е имало гълъбово перо, дали думите ѝ служат вярно и колко е голям талантът ѝ, достатъчно е да прочетем последните два разказа. Няма съмнение. И да, всичко си е струвало.