„Книжарницата в Алжир“, Каутер Адими
превод Гриша Атанасов, издателство „Кръг“
Това не е арабска легенда, нито е една от приказките на Шехерезада, в която най-смелият брат се впуска в преследване на идея, по-свободна и неуловима от вятър в пустинята. Едмон Шарло наистина е съществувал. За това свидетелстват статии, филми и книги. Той е издател, вдъхновител, спомоществовател, съмишленик и брат по съдба на някои от най-великите френскоезични писатели на 20 век. Създал е своята книжарница за продаване и заемане на книги, клон на централната библиотека, и така е дал своя принос в бурната историческа съдба на Алжир.
На фона на безброй сладникави романтични истории за книжарнички, сладкарнички, аптечки, библиотечки и тем подобни бозаджийнички, романът на Кауер Адими проехтява като изстрел. Това е истинският живот на един мъж, болен от любов към книгите. Чудно, че той самият успява да се опази от изкушението да стане писател – сам признава, че писането го отегчава. Затова пък книжарницата му става дом за автори като Камю, Жид, Роблес, Лорка. В миниатюрното претъпкано пространство, дълго 7 и широко 4 метра, се продават и заемат книги, пишат се романи, после се редактират и се подготвят за печат, правят се сделки с хартия, в тежките периоди на дефицит на печката къкрят експериментални и смрадливи домашно направени мастила, излагат се картини, води се кореспонденция, кипи живот. И това е неизменно така от 1930-а, когато Едмон Шарло, едва двайсетинагодишен, с подкрепата и без одобрението на семейството си поставя началото на тази дейност. Чак до 2017 година, когато друго момче, Риад, пристига от Париж със задачата да изхвърли книгите, да изнесе мебелите, да унищожи запазените документи, да пребоядиса стените, така че на мястото на книжарница „Истински богатства“ да бъде отворено магазинче за понички. За всякакви понички, със захар, с канела – те ще се продават по-успешно и ще носят по-голяма печалба.
От първия ден на витрината стои един надпис: „Човек, който чете, струва колкото двама.“ Разбра се, накрая този надпис вече е безнадеждно остарял и табелата, на която е изписан, е ръждясала.
Историята на „Истински богатства“, е огледало на драматичната съдба на Алжир през 20 век. Местното население е лишено от елементарни права и е подложено на всекидневни унижения от французите колониалисти. Алжирците се вливат в редиците на френската армия по време на Втората световна война, главно в качеството им на стрелци и на пушечно месо; но героизмът им бързо бива забравен и онези, които са се завърнали живи, са подложени на репресии. Движението на независимост набира все по-голяма сила, но всеки порив към свобода бива стъпкан и удавен в кръв. Унижения, изтезания, убийства на десетки, може би дори на стотици хиляди мирни граждани, постоянен терор. Със сигурност, ако Едмон Шарло имаше не книжарница, а някакъв друг бизнес, тези политически и военни сътресения също нямаше да го отминат. Но той е човек на литературата, издател и книгоразпространител, и работи рамо до рамо с велики умове, с писатели и художници, които търсят смисъла и красотата, и това придава още по-голяма дълбочина и красноречивост на случилото се. Въпреки постоянната липса на пари, въпреки тормоза от страна на цензурата (наричана през смях „Анастасия“), въпреки естетическите и личностните си различия, всички тези алжирски и френски интелектуалци, докато записват хрумванията си, всъщност пишат историята на Северна Африка, на Европа и на човечеството.
Наистина ли книгите могат да изчезнат, удавени в ноемврийския дъжд? Възможно ли е споменът за тях да се разпадне като некачествена хартия от следвоенните години? Може ли един кошер за блестящи идеи да се превърне в дюкян за понички; и какво говори това за нас?
Ето един спомен. След като го прочетете, той ще стане и ваш, така ще го съхраняваме заедно, повече хора, и той ще получи шанс да се спаси.
3 август 1944 г.
Слухът, който се разпространява от няколко дни, вече не е слух… Сент Екзюпери наистина е изчезнал при полет. Един от най-хубавите ми спомени за него – бяхме поканени на обяд в дома на общ приятел. Когато пристигнах, всички бяха там с изключение на Антоан. Чакахме го дълго и притеснен, накрая погледнах през прозореца. Той седеше на тротоара, под ослепителното слънце, заобиколен от рояк деца, които крещяха от радост. Правеше им малки самолетчета от станиол, останал от шоколадовите блокчета, осигурявани от армията. Винаги носеше в себе си и ги раздаваше на децата, които срещаше. Малките самолетчета се издигаха и премятаха в небето, а децата, чиито лица бяха изцапани с шоколад, тичаха, опитваха се да ги хванат, подскачаха… Сбогом, Антоан!
