„Албион“ на Майк Бартлет е нещо като Чеховата „Вишнева градина“, но прескочила в XXI век и преоблечена в много думи. Пиесата от 2017 г. на известния британски драматург, в превод на д-р Сава Драгунчев, придобива сценична плът(ност) с респектиращата режисьорска работа на Зафир Раджаб и екипа му в Младежкия театър „Николай Бинев“. „Албион“ е съвременна история, разказана като класика, и той неслучайно я поставя като такава – с особен пиетет към смислите и обемите на текста, с извайване на детайлите в актьорската игра.
Също като вишневата градина на Любов Андреевна, „Албион“ е сакрално място на носталгични спомени от детството и проекция на мечти за хармония и безметежност. Които, разбира се, никога не стават реалност. Но ако във „Вишнева градина“ на Чехов привидно почти нищо не се случва, а под бледата повърхност на ежедневието като подводно течение се просмукват горести и страсти, то в „Албион“ словото ни залива като пълноводна река, категорично артикулира драми и не оставя нищо недоизказано.
Градината „Албион“ в английската провинция се превръща в център на света за главната героиня Обри Уолтърс (Койна Русева). Тя току-що е отхвърлила блясъка и суетата на Лондон, дори се е откъснала от бизнеса си, за да се посвети на възстановяването ѝ. И се рее из носталгичните алеи от своето детство, когато там все още са личали следи от свещенодействията на прочут ландшафтен архитект. В имението се оформя малка, но ярка женска общност (в „Албион“ мъжете са или отсъстващи, или антураж, или обслужващ персонал). Чувствителната Зара (Елеонора Иванова) – дъщерята на собственичката, работи в книгоразпространението, но мечтае да стане писателка и мегаполисът, където са всичките ѝ приятели и необходими контакти, ужасно ѝ липсва. Катрин Санчес (Станка Калчева) – най-добрата приятелка на Одри от колежа, вече е преуспяла писателка. В таланта ѝ и в нея самата Зара ще се влюби безпаметно и споделено. Тук идва и Ана (Рая Пеева) – тъжното момиче на загиналия при военна мисия син на домакинята. Тук си е и вездесъщата прислужница (Ангелина Славова), понякога прекалено натрапчива в бавната си грижа, появява се и предприемчива полякиня (Моника Иванова), развила прастария занаят почистване на домове до иновативен бизнес и готова без емоции да издуха конкуренцията. Одри на Койна Русева е бумтящият мотор на това микрообщество. Актрисата изгражда противоречивия характер на тази героиня с огромна психофизическа мощ и емоционална енергия. Гласът ѝ модулира полюсни състояния, а паузите ѝ, доколкото ги има, говорят също толкова изразително.
Одри на Майк Бартлет прилича донякъде на Ирина Аркадина – егоцентричната майка на Константин Трепльов от друга Чехова пиеса, „Чайка“. Одри на Койна Русева е пленителна, но и отблъскваща; доминираща, но и по светски „кооперативна“; самовлюбена, но и човечна (в редките моменти, когато някой друг се опитва да унижи някого), социално хиперактивна, но и самотна (когато, въпреки продължителното оживление в парка, в крайна сметка почти всички ще я изоставят). Както казва дъщеря ѝ – у нея вероятно дреме едно много добро същество, което все някога ще пробие фасадата и ще се появи.
Одри като че ли е винаги в еуфория, в афект. Тя говори непрекъснато, сякаш за да уплаши страховете си. Изглежда лишена от емпатия – разпръсква праха на сина си, без да уведоми приятелката му; дори не е наясно, че близката на сърцето ѝ Катрин е толкова популярна, понеже не се интересува от живота ѝ. Не вярва и в таланта на дъщеря си и смята, че може – разбира се, от обич – да решава за важните неща вместо нея, което ще съсипе Зара. Но има и добра кауза. Защо Одри така обсебено желае да възстанови градината на предците си? В началото – от фиксация в миналото, от нужда да притежава и може би отчасти от снобизъм. Към финала, когато е видно, че ще я загуби – от осъзнаването на истината, че в миналото е кодирано и настоящето, и бъдещето ни. Че корените са тези, които ни определят и държат към живота. В това прозрение, струва ми се, са социалният патос и посланието на спектакъла.
Пред тази помитаща актьорска стихия Койна Русева логично е да се предположи, че има опасност всички други около нея да останат незабележими. Но, може би парадоксално, се е случило точно обратното – и петте актриси правят силни роли, всяка в различен регистър. Елеонора Иванова деликатно рисува крехкостта на младата душа на героинята си. Рая Пеева – объркването и посветеността на своята. Станка Калчева – обрана и самоуверена като авторка на бестселъри. Ангелина Славова – с характерното си автентично присъствие. Моника Иванова – уверена и предизвикваща оправдано любопитство като перспективно ново лице. Актьорите тук по драматургия са в подчинено положение, но нека отбележим симпатичното присъствие на младия Божидар Йорданов като Гейбриъл – образования мияч на прозорци, който пописва и за кратко намира общ език със Зара, защото също копнее да стане човек на перото. И, разбира се – Кирил Недков като Пол, лишения от амбиции съпруг на Одри, който обаче винаги е на разположение да ѝ служи като хапче за успокоение и като нейна котва…
Сценографията на Елис Вели е красива и метафорична. Наблюдаваме действието в голям „стъклен“ куб в центъра на сцената, който на моменти прилича на ония играчки, в които при разклащане вали сняг. Наклонената плоскост на пода му подсказва колко е трудно понякога да запазиш равновесие в този привидно приятен и подреден живот. Музиката на композитора Ян Руменин допълва внушението.
Следващите представления на „Албион“ са на 19 февруари и 25 март.
