„Дружество за опазване на кайджута“, Джон Скалзи
превод Паулина Мичева, издателство „Сиела“
Епидемията от Ковид 19 вече не е слух, а реалност. Ваксината още е в процес на изпитания. Световната икономика е пред срив. Безброй работни места са закрити. Един от милионите уволнени е Джейми Грей. Той е изритан от работа колкото неочаквано, толкова и несправедливо, при това гадният му шеф открадва всичките му идеи и както скоро след това става ясно, благодарение на тях добавя още няколко милиона отгоре в сметката си.
Джейми има магистърска степен, дипломната му теза е свързана с научната фантастика, следователно е свръхквалифициран за работата, която успява да си намери – да доставя храна по домовете. Когато го уволняват и от там, приема първото (и единствено) алтернативно предложение – нещо, свързано с опазване на едри животни и свързано с вдигане и преместване на предмети.
Никой от ДОК (Дружеството за опазване на кайджута) не издава тайната с какво точно ще се занимава Джейми. Единственото ясно е, че му бият десетки ваксини, дават му солидна сума в аванс и му казват, че най-напред ще пътува до Гренландия.
Историята се разказва ярко и енергично, така, както си говорят младите готини хора, на които вече не бива дори да подражавате и едва ли ще ви поканят в компанията си. Учени с бърза мисъл, остър език и блестяща физическа подготовка, които се хвърлят през глава в невъобразимо опасни приключения просто за да потвърдят хипотезите си или пък ей така, да видят какво ще стане. Нещо като героите от „Теория за Големия взрив“, ако наистина бяха герои и ако имаха плочки.
На места науката идва леко в повече, макар и обяснена като за новаци, но това не пречи да се възхитим на полета на мисълта и на наистина революционната идея за форма на живот, който е развила собствен биологичен ядрен реактор за индивидуални нужди.
Цялата история е толкова ведро разказана и толкова откъсната от реалността, че четенето й е истинска почивка и развлечение. Разбира се, и тук не липсва хуманистичният патос и уважение към самия живот, независимо от формата и миризмата му в конкретния случай. Баналният въпрос „Кой всъщност е чудовището в тази история“ за пореден път се оказва уместен, а отговорът му едва ли ще ни хареса.
Впрочем, ако случайно четивото не отговаря на вкуса ви, винаги можете да пробутате книгата на най-близкостоящия тийнейджър. Дори с риск да чуете „стонове от онзи вид, които надаваш, когато баща ти използва младежки жаргон, а не би трябвало да го прави“.
