facebook
twitter

Наблюдател

Свири се на първо място с почит към автора, после към публиката

Българският диригент и цигулар Николай Лалов смята, че трябва гъвкавост при подбора на музиката
782
СНИМКА: Личен архив
Николай Лалов

Николай Лалов е роден през декември 1959 г. в София. Завършва Музикалната академия и скоро след това започва да преподава цигулка и става най-младият редовен преподавател в музикалното училище. По-късно по собствена инициатива учи и дирижиране. През 1989 г. по покана на португалски импресарио заминава за Лисабон като диригент и цигулар. Там заедно със своята съпруга Стела създава последователно професионално Музикално училище и младежки оркестър. През 2000 година поставя начало на нов голям проект в околностите на Лисабон, включващ камерен оркестър, впоследствие прераснал в симфоничен, и музикална консерватория. Дирижирал в много страни по света. Със своята съпруга е автор на първата детска опера в Португалия. 

 

 

- Интересно ми е кога едно дете разбира, че иска да свири. При вас как стана?
- Моят по-голям брат Йохан започна да свири на цигулка и аз пожелах да се състезавам с него.
- А сега кое е по-важно за вас: цигулката или диригентската палка?
- Цигулката е моята първа любов. А първа любов не се забравя. Независимо от голямата ми заетост като диригент продължавам да се докосвам до струните и да се наслаждавам на удоволствието да извличам звука с лък и пръсти. А диригентството ми даде възможност да "свиря" на един специален инструмент, наречен оркестър. Той ме завладя с богатството на своите "цветове" - тембрите. 
- Защо избрахте Португалия за своя "втора родина", а не друга страна?
- Аз не я избрах. Тя ме избра. Заминах с желанието да я опозная и натрупам опит в това, което най-много обичам - да свиря и дирижирам. За мен има само една родина, както има само една майка. Благодарен съм, че Португалия ме прие и ми даде много възможности.
- Как и кога се вдъхновихте да създадете нов симфоничен оркестър в Лисабон?  Трудно ли беше?
- Заминах с договор за шест месеца, а вече изминаха 30 години. Винаги съм мечтал да създам музикален състав, в който всеки музикант ще се чувства удовлетворен от дарбата си. Да свириш големите симфонични произведения на Малер, но също така и жизнерадостната музика на Вивалди; да се потопиш в звука на един квартет от Бетовен; а при желание да си солист или да преподаваш - това смятам за постигната мечта на всеки завършен музикант. Създадох оркестъра в 2000 година, а Музикалното училище през 2008-а.
- Какъв репертоар предпочитате? 
- Като ръководител на състав трябва да се съобразявам не само с личните ми предпочитания, но и с други нещо: вид публика, цел на спектакъла, събуждане на интерес в слушателите; но също така изграждането и утвърждаването на високо ниво на оркестъра и неговото усъвършенстване. Оркестър, който не свири Моцарт в своя сезон, запада; ако не свири ново и непознато съвременно произведение, губи гъвкавост; ако не представи любими произведения, губи публика. Като симфоничен диригент в личен план се помествам в репертоара между Бетовен и Брамс. Ентусиазмът, който успях да предам на моите музиканти, и любовта към това, което правим, позволява да печелим дори млади хора, които за първи път влизат в концертна зала и слушат класическа музика.
- Излизате ли извън Португалия?
- О, да. Извън Португалия сме гостували в Германия, Италия, Белгия, Испания, Франция... Цели четири пъти сме били гости на Софийски музикални седмици. Като гост диригент съм бил в почти всички европейски страни, САЩ и Китай; бил съм също в Африка. Не съм гостувал само на Австралийския континент.
- Но как днес се привличат хора към класическата музика? Какво е чувството на оркестъра и диригента, ако в залата присъстват само 70-80 човека души например?
- Когато започнахме първите стъпки, много пъти сме се шегували дали няма да бъдем повече от публиката. След двадесет години сме с постоянно пълни зали и даже имаме клуб на приятелите на оркестъра. Публиката трябва да се привлича и възпитава. Аз изисквам моите музиканти да свирят с една и съща професионална отговорност пред 20 и пред 2000 души в залата. Ние се отнасяме с почит на първо място към автора обаче, не ни е целта да се харесаме само на публиката.
- А има ли страни с по-интелигентна публика, с повече компетентност? 
- В страни с традиции публиката е компетентна и взискателна, да. Но понякога сякаш е прекалено задоволена и не така спонтанна. В страни, където това изкуство е по-ново, публиката е с голям ентусиазъм и сякаш е по-щастлива от това, което чува и вижда. Публиката от севера е по-различна от тази на юга. При подбиране на репертоара се стремя да "налучкам" чувствителността на публиката. Що се отнася до компетентността, смятам, че всяка публика би простила една или друга техническа неточност, но не би простила формално изпълнение. Бетовен е приемал техническата грешка, но се е вбесявал от липсата на емоционалност при изпълнението.  
- Знаем, че и семейството ви е музикално...
- О, успях да създам една чудесна цигуларка, която радва ушите и душата ми. Щастлив съм, че на моята дъщеря Лилия успях да предам голямата си любов към музиката и честното отношение към нашето изкуство. Съпругата ми Стела, дъщеря на Бенцион Елиезер, е дъщеря и на моята преподавателка от музикалното училище, която беше личност в педагогиката по солфеж и аз безкрайно я уважавах. Самата Стела е много земна и критична към моите понякога "емоционални отклонения". Благодарен съм, че тя е голям съветник на делата ми. Теоретик, заедно с мен създаде Музикалното училище и е негов педагогически директор. 
- Допускате ли, че някога ще се върнете да живеете и работите постоянно в България?
- България е свързана с най-хубавите ми спомени от детството, изграждането ми като личност и младежките ми години. Тя всеки миг е в сърцето ми. Радвам се и страдам от всяка хубава или лоша новина, достигнала до мен. Въпреки огромната ми заетост поне два пъти годишно съм в София, където се срещаме с приятели и колеги. Не съм привърженик на "агресивното" търсене на известност тук или в Португалия. Предпочитам да бъда уважаван и оценен от моите колеги, много от които са разпилени по света. Не търся повърхностна популярност, защото тя няма стойност. На конкретния въпрос дали допускам някога да се завърна за постоянно да живея в България, отговарям: да, когато престана да бъда толкова активен. Бих могъл да прекарвам поне няколко месеца, а защо не да допринеса с нещо за страната, която ме роди и възпита. Неведоми са пътищата, които са пред нас, и това е едно от чудесата на живота ни. 
- А вашият четиригодишен внук Андре вече се опитва да свири на цигулка, виждам го на снимка с диригентска палка в ръката. Дали ще наследи музикалните традиции на фамилия Лалови?
- Когато направихме неговия "прощъпалник", Андре избра цигулката, която аз стратегически поставих на видно място. Той е много музикален, но за да бъде музикант, е нужно много повече. Бъдещето ще покаже.      
- Как се чувства маестро Лалов в подножието на 60-годишния си юбилей?
- Не обръщам внимание на времето, което е отминало. Продължавам да мечтая, защото това ми помага да се чувствам млад. А като музикант продължавам да търся "философския камък" на съвършенството.

Ключови думи:

Николай Лалов, музика
1

Влез или се регистрирай за да коментираш

Още

"Кемикъл Брадърс" отнесоха над 6000 души в "Арена Армеец"
Българската музикална емиграция е част от обедняването ни

28.09.2019

Владимир Гаджев

1320 3
Кино и джаз вървят ръка за ръка на фестивала In the Palace

Коментари

Предводител на ...

Завършва Музикалната академия и скоро след това започва да преподава цигулка и става най-младият редовен преподавател в музикалното училище. По-късно по собствена инициатива учи и дирижиране. През 1989 г. по покана на португалски импресарио заминава за Лисабон като диригент и цигулар. Там заедно със своята съпруга Стела създава последователно професионално Музикално училище и младежки оркестър. През 2000 година поставя начало на нов голям проект в околностите на Лисабон, включващ камерен оркестър, впоследствие прераснал в симфоничен, и музикална консерватория. 

Тц, тц. А туканка едни кошутки ни убеждаваха как подобни нему хора требва да падат ничком и да шпалируват пред незаменими дарини такови, чакайки понтификатът на последните да свърши.

Тц, тц.

Влез или се регистрирай за да коментираш

×