Какво тревожи най-много премиера Бойко Борисов? Държавният интерес? Добруването на българския народ? Нищо подобно. Първата грижа на Борисов е поддържането на собственото му реноме. Това не е въпрос (само) на суета, а на политически съображения. От образа, който си гради Борисов - принципен управленец, който решава проблемите с твърда ръка, напук на люти врагове и калпави съюзници - зависят много неща. И авторитетът му като политик, и популярността на ГЕРБ, и нейният изборен успех, и оставането й на власт. Затова скандалите и лошите новини, като убийството на журналистката Виктория Маринова, го гневят и нервират толкова много - защото разсипват имиджа на държавното управление, в чиято основа е ГЕРБ. А в сърцевината на партията е самият той.

За такива случаи Борисов си е изработил подход, който ползва, общо взето, от началото на своята политическа кариера. Тактиката му е съвсем простичка - замеси ли се името на негов подчинен в история, която се отразява лошо на управлението и/или партията, веднага му поисква оставката или направо го уволнява. Подобен похват пасва идеално на представата на Борисов за перфектния имидж, както я описахме по-горе - отговорен държавник, който действа бързо, безкомпромисно и в пълно съзвучие с настроенията на обществото.

Отрано обаче се разбра, че

границите на демонстрираната принципност всъщност са доста тесни и обтекаеми

“Във всички случаи, в които някой само направи опит да помисли за лобистки закон, при първата индикация от медиите следват незабавно оставки от всички постове” - така Борисов убеждаваше публиката през далечната 2010 г. Тогава се вихреше скандалът около законова поправка, отменяща пълната забрана за реклама на наркотични вещества, която незнайно как се беше промъкнала на страниците на "Държавен вестник". Отговорността понесоха депутатите от ГЕРБ Светлин Танчев и Пламен Цеков, които бяха принудени от партията да подадат оставки от ръководни постове в парламентарни комисии. И двамата не признаха вина, а опозицията направо обвини ръководството на Народното събрание (оглавявано тогава от Цецка Цачева), че е било замесено в законодателното безобразие. Подозрението, че пълната истина остана неразкрита, продължи да тегне. За Борисов обаче същественото беше, че има посочени конкретни виновници и кризата е потушена. А Пламен Цеков дори беше повишен - през 2012 г. партията му го избра за началник на НЗОК. И щедро му прости провинението с аргумента, че навремето бил “неопитен”.

Подобни аномалии в кризисната тактика

на Борисов продължиха да се проявяват и през следващите години. През 2012 г. премиерът поиска оставката на тогавашния икономически министър Трайчо Трайков заради пълното фиаско на бизнес форума, който българската държава пробва да проведе в Катар. Тогава Трайков се оказа в абсурдното положение да представя на английски възможностите да се развива бизнес у нас пред български предприемачи в катарската столица Доха. Отговорността за конфузната ситуация в крайна сметка понесе той, а не външният министър Николай Младенов, чието ведомство се занимаваше с организацията на форума. В случая обаче безпартийният Трайков беше удобната жертва, а не “нашето момче” Младенов, който при това беше силно харесван в чужбина, ако се съди по това, че след министерстването си се прехвърли на работа в ООН - отначало като представител на световната организация в Ирак, а след това като специален пратеник за Близкия изток.

А какво да кажем за пълния фарс, на който станахме свидетели с оставките на депутата Делян Добрев и енергийния министър Теменужка Петкова? През 2017 г. Добрев гръмко обяви, че се оттегля от всички заемани постове, включително партийни, заради обвиненията, че е кадрувал в община Хасково, подпомагайки кариерите на свои роднини и близки. Депутатът се оправда, че всъщност направил добро на града, тъй като неговите хора били “дрийм тийм” (отбор-мечта!). Междувременно цялата партия (като) по команда скочи с призиви към ръководството: “Сакън, да не му приемете оставката!”

Борисов се включи в театъра - прие с половин уста оттеглянето на Добрев

(“Партията иска да остане в редиците и той е добре дошъл”), похвали го за “моралния акт” и дори се закани (напразно), че започва да проверява ГЕРБ за роднински назначения. Парламентарната група на ГЕРБ също се обясни в любов на Добрев, който след известно театрално дърпане (“Четири пъти помолих депутатите от ГЕРБ да гласуват "за" това аз да си тръгна”), накрая взе, че си оттегли оставката от парламента. Постепенно енергията, която движеше скандала, се изчерпи, общественото внимание също, историята заглъхна, а Добрев си депутатства и в момента.

Съвсем същия сценарий се разигра и около Теменужка Петкова, която се оттегли от своя пост по “съвет” на Борисов заради познанството си със собственика на фирмата “Инерком България” Гинка Върбакова, която обяви, че купува ЧЕЗ - България. “Смятам, че Теменужка Петкова е честен човек, но няма как да си махнеш 20-годишно приятелство. Почтеното и правилното е - това я посъветвах - да отиде в парламента и да обяви оставка”, обясни тогава Борисов. Скоро след това буквално преобърна мнението си на 180 градуса - сравни реакциите около сделката с февруарските протести през 2013 г., които свалиха първото му правителство, и обяви, че оставки няма да има. Подкрепиха го и партньорите му от “Обединени патриоти” - вицепремиерът Валери Симеонов каза, че енергийният министър "няма никакво морално право да мърда от стола си" и трябвало да стои там, "докато хората не разберат колко лоялен министър е". И така всичко приключи.

Всичко това обаче бледнее с безобразието, което се разигра след катастрофата край Своге, отнела досега 20 човешки живота. И този път Борисов прибегна до любимото си оръжие – оставките, на цели трима министри – Валентин Радев, Николай Нанков и Ивайло Московски. Тогава

цялата коалиция се разтресе

- Валери Симеонов бесня, че премиерът се поддава на натиска на общественото мнение и лишава изпълнителната власт от “професионалисти” и даже заплашваше, че ще напусне управлението. Заплетоха се интриги, избухнаха скандали, които занимаваха политици, медии и публика със седмици, измествайки от фокуса на вниманието дори самата катастрофа. Накрая оставките все пак бяха гласувани, а бившите министри седнаха отново на депутатските банки. И тогава дойде шокът - Московски беше определен за български представител в Черноморската банка за търговия и развитие, а Нанков направо се върна в регионалното ведомство, от което подаде оставка, но този път като зам.-министър. Без обяснения, без оправдания - сякаш нищо не се е случило.

Така работи ГЕРБ за своите важни кадри. Хванат ли те в провинение, подаваш оставка. Но само потрай малко и пак ще лапнеш апетитен пост. Също като едновремешната номенклатура - веднъж като влезеш в нея, само прескачаш от позиция на позиция, без да я напускаш. А иначе обожават да говорят за принципност и поемане на отговорност. Приказки за наивници.