Няма стари филми, има такива, към които времето се е отнесло без жал. "Убий Бил" (2003, 2004 г.) е от другите, които се вписват в баналното "издържал проверката на времето". И не защото е най-добрият филм сред деветте на Тарантино (не е), нито защото лудешкият му кинематографичен стил ни липсва седем години след последния му опус (а нов не личи да се задава) "Имало едно време... в Холивуд".
"Убий Бил: Цялата кървава история" пристига днес и на нашите екрани, за да възстанови една закъсняла справедливост. И тя не е Булката да отмъсти на Бил. Когато Куентин Тарантино създава своя четвърти авторски пълнометражен филм, той е твърде дълъг, твърде брутален дори в свръхстилизираното си изобразяване на насилието. Тогава продуцентът, по-късно опозореният и осъден Харви Уайнстийн, естествено иска режисьорът да го съкрати. Или да го пусне в две части, както и стана. Налага се и известна автоцензура. Вакханалията с хладно оръжие в Къщата на сините листа е заснета в цвят, но показана така единствено на японския пазар. За САЩ и останалия свят тя е тонирана в черно-бяло, за да не вижда зрителят щедро леещата се бутафорна кръв (впрочем, същия трик с черно-бялото е използвал по-рано Хичкок).
Пълното четиричасово издание на "Убий Бил" може да се разглежда като част от тенденцията на българските, а и световните екрани да се показва класическо кино с неоспорима стойност на фона на кризата, в която се намира Холивуд - пък и цялостното кинопреживяване - днес. Инициативите на It's Alive и KinoCult, Дома на киното и "Одеон" предлагат не толкова нови филми, колкото една типично филмотечна програмация, която среща по-младите киномани с възможността за пръв път да видят на голям екран някои от модерните класики на седмото изкуство. Можем само да се надяваме, че тази "мода" ще стигне извън столицата, където все още салоните са кът и в тях се прожектират само най-жалките български и американски комерсиални тупалки. Но каквато и да е причината, "Убий Бил: Цялата кървава история" получава своето официално разпространение и изисква да освободите за него целия си следобед или вечер. Дълъг е общо 275 минути и се прожектира с 15-минутен необходим антракт.
Какво е новото? Онази битка, в която Ума Търман самосиндикално отнася главите и други телесни части на 88 якудза бойци, вече е цветна. Анимето, разбулващо детството на О-Рен Иши, е в пълноценните си седем минути и половина. Премахнати са, за сметка на това, кратки епизоди от края на първа част и началото на втора, които служат като мост между двата отделни филма навремето. Има и анимирана сцена след надписите. И допълнителни цветови, звукови и монтажни детайли, които биха забелязали само най-големите Тарантино маниаци.
Но не заради новото отиваме на този филм. А да си припомним свежестта на Тарантиновия непочтителен постмодернизъм, каквато беше в края на XX и началото на XXI век. За "Убий Бил" е писано много. Някои смятат, че това е филмът, в който Куентин наистина е прекалил с цитатите. Че му липсва оригиналност, защото създава пастиш от вече познати елементи на източната и западната култура: от японските самурайски филми и театъра на сенките "но", от китайските кунгфу екшъни и стилизираната свръхсетивност на "манга" анимацията, от спагети уестърните на Серджо Леоне и Френската нова вълна. Че стига чак дотам да се самоцитира: завидно самочувствие за човек, който към онзи момент е режисирал само три пълнометражни филма, но все пак култови.
Най-очевидните влияния върху "Убий Бил" са все пак две. Едното е Lady Snowblood, японски филм от 1973 г. Другото е "Булката беше в черно" на първопроходеца на "Новата вълна" Франсоа Трюфо... Втората връзка Тарантино отрича: никога, казва, не съм гледал тоя филм на Трюфо от 1968 г. Странно признание за човек, кръстил продуцентската си компания - A Band Apart - на друг основоположник на "Новата вълна", Жан-Люк Годар и неговия едноименен Bande à part от 1964-та. Във всеки случай говорим за заглавието, което в най-голяма степен описва Тарантино като киноман, поглъщал жадно несметен брой филми зад щанда на видеотеката Blockbuster, където работи в началото на 80-те. И грацията на Ума в жълтия мотоциклетен екип, реплика на носения по-рано от Брус Лий в "Смъртоносна игра", е само един от хиляди знаци за това, разпръснати във всеки кадър на "Убий Бил"...
Търман е не просто изпълнителка на главната роля и стожер на целия филмов разказ, но и негова муза. Идеята се ражда още по време на снимките за "Криминале", когато режисьор и актриса се срещат за пръв път. Първоначално Тарантино развил характера за героинята от "Гадни копилета" Шошана Драйфус, но после решил отмъщението да се отприщи в друга посока. До ревизионисткия му епос за Втората световна война така или иначе оставала още цяла петилетка. Докато Ума била бременна, той пренаписал сценария и се родила историята на Булката. Визуално екстравагантният му екшън за отмъщение, което се сервира студено, оставя след себе си море от кръв и планина от трупове, но насилието никога не е било самоцел във филмите на Куентин Тарантино. Зад него винаги има толкова неочаквани неща. Като внезапни монолози за природата на супергероите - още преди културно-икономическото чудо на Marvel! - и на майчинството.
Има и хумор, бликащ на екрана тъй волно, колкото кръвта; и изваяни с ренесансово изящество кадри - заснежената зимна градина, иглите в кока на О-Рен, балетната грация, с която труповете се свличат на пода, следвайки траекторията на катаната; сепващи смени на съзерцание със свирепост; незабравим саундтрак (то е винаги закон за филмите на Тарантино, но все пак близо десетилетие телефонът ми звънеше с Twisted Nerve на Бърнард Хърман, по-известна като "свирукането от "Убий Бил"). Повечето зрители сигурно са позабравили останалите актьори във филма - Дарил Хана, Луси Лиу и Вивика Фокс като Deadly Viper Assassination Squad, вече покойните Дейвид Карадайн, Майкъл Медсън и японския ветеран Сони Чиба. Но забравя ли се поетично-жестоката камера на Робърт Ричардсън, която следи отмъщението на Ума във всички възможни планове и гледни точки?
"Убий Бил" работи смайващо добре под формата на два отделни филма. Дори и замислен като едно цяло, те са се получили тъй различни тонално и драматургично, че се допълваха като ин и ян. "Убий Бил: Цялата кървава история" може да послужи по-скоро за сантиментален спомен или за въвеждане на нови зрители в митологията. Но пък, от друга страна, живеем във времето на все по-дългите (и все по-слаби) филми и "бинджването" на цели сезони от сериали по стрийминг платформите. Къде не са заминали четири часа от живота ни? Идете, доставете си тая малка декадентска радост.
YouTube
