"Двама прокурори", доколкото ми е известно, е първият филм на Сергей Лозница, който получава по-широко разпространение у нас, макар че режисьорът е гостувал в България и отделни негови творби са показвани по фестивали. Продуктивен документалист и фаворит на селекционерите в Кан, където предишният му игрален филм "Донбас" получи наградата за най-добра режисура в секцията "Особен поглед", Лозница е неуморен хроникьор на злото, което се възпроизвежда. Затова и филмът му за сталинските чистки през 1937 г. може да се чете като предупреждение за днешна Русия, особено подходящо за размисъл в Деня на победата. Самият той е типичен постсъветски човек - роден в Беларус, израснал в Украйна, завършил режисура в Москва и заминал през 2001 г. за Германия, където живее и до днес, Лозница се определя като украински режисьор в цялата си творческа биография. (Любопитен към днешната реалност факт е, че преди да се насочи към киното, завършва инженерство и работи като изследовател на изкуствения интелект в Киевския институт по кибернетика между 1987 и 1991 г.).
"Двама прокурори" е първа адаптация по повестта на Георгий Демидов, прекарал 15 години в ГУЛАГ в средата на миналия век заедно с Варлам Шаламов (далеч по-известния автор на друго свидетелство за сталинските репресии, "Колимски разкази"). Книгата му е отпечатана и издадена едва през 90-те и не достига до широка аудитория. Лозница очевидно цели реабилитация на словото на този именит физик, ученик на нобелиста Лев Ландау, защото изоставя своите документални мозайки, за да разкаже семпло и някак предвидимо история за злото, което поглъща безвъзвратно всеки лъч чистота и надежда.
Противно на известния цитат от "Майстора и Маргарита" "ръкописите не горят" "Двама прокурори" започва с аутодафе. Слаб, немощен старец, сякаш излязъл от Аушвиц, е принуден от надзирателите да изгори в кюмбе хиляди затворнически писма. Едно от тях, написано с кръв върху малко картонче, по чудо оцелява и достига до новоназначения "прокурор по надзора" (в ролята е Александър Кузнецов). Саша Корнев е наивен идеалист, току-що дипломирал се от юридическия факултет, за когото болшевишката идея все още е "чиста и свята" и нито за миг той не допуска в младия си ум злодеянията, които се извършват под прикритието на нейния патос. Той полага неимоверни усилия, за да се срещне с подателя на писмото - бившият влиятелен партиец Степняк, разжалван и репресиран от НКВД. Жаждата за справедливост отвежда Корнев чак до кабинета на главния прокурор Вишински - а именно "вторият прокурор" от заглавието на филма - в Москва.
Не само житейската ни подготовка като обитатели на социалистическия резерват преди 1989 г. и аскетичната визуална среда на филма (оператор е Олег Муту, заснел румънските фестивални хитове "Смъртта на г-н Лазареску" и "Четири месеца, три седмици и два дни") подсказва сюжетната стратегия на филма. От пръв поглед е ясно, че това е история с предвидимо развитие и финал. В този свят няма начин доброто да изплува, правдата да тържествува и идеализмът да бъде нещо друго, освен стъпкан безпощадно в калта. В него правото не е инструмент на справедливостта, а маша на терора, доведена до абсурдна бюрократична ритуалност.
Поради своята идеологическа яснота и дидактичност филмът щеше да е много скучен, ако не бяха фарсовите нотки, които превръщат съветската бюрокрация в материал за Гогол и Кафка. Безкрайните, лабиринтоподобни коридори на прокуратурата, обитавани от зомбирани чиновници с папки, са не по-приветливи от килиите на затвора. А актьорът Александър Филипенко, освен ролята на Степняк, играе и безименен мъж с дървен крак, ветеран от войната. При срещата си с Корнев Дървения крак произнася монолог, почти дословно почерпен от "Повест за капитан Копейкин" (нищо общо с нашия политически херой) на Н. В. Гогол, една от частите на "Мъртви души", забранена от царистката цензура. Може да се предположи, че Лозница чертае директен паралел между гоголевата, сталинистката и днешната реалност - една Русия, в която нищо никога не еволюира и злото остава неизменно.
Изобщо актьорският кастинг е сам по себе си политическо изявление: и тримата изпълнители на главните роли са емигрирали след началото на войната в Украйна през 2022 г. "Двама прокурори" е заснет основно в Латвия, в действителен, макар и вече недействащ, затвор в Рига. Старателният избор на костюми и декори от епохата, безрадостната цветова гама смразяват и потискат от първата минута, което е част от художественото намерение на Лозница: той превръща зрителя в свидетел, също тъй безмълвен и безпомощен, както бунтуващия се срещу етиката на конформизма и "баналното зло" Саша Корнев.
И макар краят да е предварително известен, политическият патос на "Двама прокурори" може да бъде четен по различни начини: като опит да се изобличи авторитарното минало и настояще на Русия; като анатомично прецизно изследване на един недостатъчно опознат и осъзнат исторически период; като метафора за въпроизвеждането на злото; или като вик на отчаяние, че в някогашния му дом не е останало нищо за спасяване.
"Казват, че злото побеждава, когато добрите хора бездействат. Всъщност трябва да казват: злото побеждава"*.
---
*Цитатът е от американския филм "Цар на войната", 2005 г.
YouTube
