За личността на Роза Попова са изписани многобройни материали, свързани с нейното присъствие в изкуството, в българския и европейския театър. Но извън нейните достижения по-назад остава изпълнената ѝ с препятствия съдба.
Роза Попова (1878-1949) е с интересен произход. Много изследователи твърдят, че тя е със сръбско потекло. Майка ѝ Филипине Глаз е сръбкиня от Нови Сад, а баща ѝ - българинът Михаил Манойлович, също е роден там. Родителите на Роза Попова умират рано и за нея десетилетия наред се грижи по-голямата ѝ сестра. Още в детските години в нея изпъква страстта да стане актриса. Когато е на 12 години присъства в Пловдив на представление на пътуваща италианска трупа. Роза наблюдава хипнотизирана. По този повод по-късно в мемоарната си книга "Моят път" тя пише: "... В тази лятна нощ в Пловдив аз като че ли узрях и на сутринта се почувствах вече голямо момиче..." На следващата година тя посещава спектакъла "Иванко, убиецът на Асеня" от Васил Друмев. След него вече
твърдо решава да поеме артистичния път.
Но се натъква на съпротивата на семейството. В следващите години засилва интелектуалните си способности. В гимназията посещава различни кръжоци, общува с журналисти, артисти и писатели.
Решаващо място в битието на Роза Попова изиграва срещата ѝ с поета и детски писател Стоян Попов (Чичо Стоян). Той е привлечен от нейните природни качества. Под неговото ръководство тя упорито се готви за сцената. Чете поезия, проза и драматургия, рецитира. Сериозно изучава руски и немски език, занимава се с музика. Двамата сключват брак и тръгват на турне с пътуващия театър "Зора" на артиста Борис Пожаров. Едновременно с работата си в театъра Роза Попова взема уроци по театрално изкуство при Константин Сапунов. След това пътува с театрална трупа, ръководена от Стоян Попов. Скоро спечелва всеобщо признание и оглавява колектива, който приема името ѝ - драматичен театър "Роза Попова". През 1900-1902 г. играе в софийския театър "Сълза и смях". Същевременно участва в хърватската група на М. Стойкович. През 1902 г. официално е изпратена в Белград на Всеславянския събор и фестивал на славянското изкуство. Това участие ѝ донася изключителен успех. Сръбските вестници и виенски ежедневник я възхваляват за артистичните ѝ прояви.
Предлагат ѝ ангажименти в Белград, Загреб и Виена. През 1904-1906 г. с прекъсвания е ръководителка, режисьорка и актриса в пловдивската театрална трупа. Заминава за столицата на Австро-Унгария - Виена, където подготвя богат репертоар. Посещава лекции по литература и медицина във Виенския университет. През следващите години е актриса в Народния театър в София и директор-режисьор на театъра в Русе.
Основава собствен театър в София (1918)
и Български театър-студия (1923), където се занимава с театрална педагогика. Последното ѝ представление е през 1937 г.
Основните ѝ роли са в "Антигона", "Медея", "Сафо", "Дамата с камелиите", "Вуйчо Ваньо" и други. Критиката я поставя редом със знаменитите европейски актриси: Сара Бернар, Габриел Режан, Мария Ермолова и Мария Савина. Богатото ѝ актьорско дарование е наситено с изявено личностно присъствие и неповторима емоционалност. То съчетава големи трагически дълбочини с тънък лиризъм и силно интелектуално внушение. Нейният талант и очарование предизвикват мнението и на Гео Милев, който освен поет е и забележителен театрален критик. Ето какво пише той: "Малко артисти е родила нашата България досега, а още по-малко артистки... У нас е имало досега само две - прекрасните Роза Попова и Адриана Будевска.."
Роза Попова участва в обществения и политическия живот. Включва се в македоно-одринското революционно движение. По време на Балканската война през лятото на 1913 г. е милосърдна сестра във военната амбулатория към Македоно-одринското опълчение. Пише стихове, легенди, разкази, критически статии из различни области на изкуството. Превежда по-голяма част от пиесите, които поставя. Оставя впечатляващи мемоари, които за съжаление не са издадени.
